Помогна й да пие, после я попита.
— Гладна ли си?
— Нищо не ми се яде. Чаят е чудесен.
— Кажи ми честно, чувстваш ли се добре сега?
— Дупчицата сега е само цепнатина.
— Добре — гласът му загуби мекотата си и се превърна в ниско, ядосано ръмжене. — Какво, по дяволите, правеше в библиотеката в четири сутринта?
Досмеша я, но й достигнаха сили само за усмивка.
— Съкровището. Отидох да търся насочваща нишка и намерих книга — близнак на тази, която видяхме у господин Бърджес.
Той намръщено каза.
— Трябваше да ме събудиш, ако си искала да ходиш на лов за съкровище. Никога вече не прави нищо сама. Що се отнася до книгата, нямаше я, когато слязох в библиотеката.
— Някой ме удари и я е взел. Предполагам, че този някой ме е видял да я чета и ме е ударил, именно за да ми я отнеме.
— Не. Не виждам смисъл. Сигурно паметта ти се обърква, Херцогиньо. Трябва да си се подхлъзнала и да си паднала, удряйки главата си при падането.
— Съжалявам, но наистина някой ме удари, Маркъс — видя, че й вярва, но неохотно. Да приеме казаното от нея за истина означаваше, че някой нарочно я е наранил, някой с непочтени замисли. И на нея не й се искаше да е така.
— Проклето съкровище. Къде намери книгата?
— Зад друга книга, на един от ниските рафтове, които само периодично се почистват.
— Така. Значи ти отиде в библиотеката с определена цел и намери книгата. Застоя ли се там за дълго? Когато минах през спалнята ти, вече те нямаше там. Чувствах се объркан за много неща, но не тръгнах да те търся.
— Отидох в Стаята на златния лист, но не можах да заспя. Не съм очаквала, че в библиотеката ще намеря книгата или каквато и да е следа. Някой трябва да е видял светлината от свещите. Не чух никакъв ясен звук, само нещо подобно на шепот, но така се бях съсредоточила над текста и рисунката…
Той постави пръстите си върху устните й.
— Не се вълнувай, ще ти стане по-лошо. Затвори очи и дишай дълбоко. Точно така. Отпусни се.
Лицето й имаше ужасяващо бледен цвят, но Баджър се беше заклел, че тя ще се оправи. Било необходимо малко време за това.
Дишането й се изравни и тя потъна в сън. Маркъс бавно се изправи от леглото и се протегна. Нуждаеше се от баня и чисти дрехи. Позвъни за Маги и прислужницата се появи. Разбърканата й коса правеше лицето й още по-красиво. Беше сравнително рано, едва осем часа сутринта. Изпрати я да намери Баджър, който се оказа в спалнята на Спиърс, отделен само с една стена от Херцогинята.
Проклети досадници, помисли си Маркъс.
Беше седнала в леглото — все още немощна, но напълно владееща се отново. Не понасяше да се чувства безпомощна.
— Все още сте смъртно бледа — каза Маги, докато внимателно сплиташе косата й, — но в сравнение със сутринта, когато приличахте на самата смърт, и това е подобрение.
— Благодаря ти, Маги.
— Трябва да хапнете още от ечемичената супа, която господин Баджър ви приготви. За човек, разминал се на косъм със смъртта, който трябва да е благодарен, че е в състояние да яде каквото и да е, супичката би трябвало да е като деликатес. Аз я опитах и не ми хареса, но за разлика от вас, Херцогиньо, съм здрава. Не се чувствам, като че ще изповръщам вътрешностите си.
— Не усещам вече гадене, Маги.
— Слава Богу. Изобщо не си представям да се занимавам с почистване на мръсотии от повръщано.
Маркъс чу последното изречение и едва сдържа усмивката си. А и всякакво желание да се смее се изпари него, когато зърна жена си. Изглеждаше абсолютно беззащитна. Страстната фурия не можеше да скрие уязвимостта си и това го плашеше. Предпочиташе тя да крещи, заплашително размахвайки юзди във въздуха, а не да го гледа уплашено, като че ли отново се страхува.
Някой я беше ударил жестоко. Някой от пребиваващите в имението. Някой от проклетите колонисти най-вероятно. Главният заподозрян в неговия списък беше леля Уилхелмина, дъртата вещица.
— Здравей — каза той, упътвайки се към леглото й. Наведе се и я целуна по бузата. Вгледа се в очите й и бистрият им поглед му хареса. — Господата Баджър и Спиърс ти оказаха неоценима услуга, като те отърваха от господин Тивит, изхвърляйки го собственоръчно от стаята.
— Смътно си спомням за някакъв дребен дебелан с червено лице и висок глас. Носеше мръсно черно палто, нали?
— Отвратително. Радвам се, че не видя ръцете му. Това е господин Тивит, местният доктор. Некадърник. Опита се да ти пусне кръв, но Баджър му каза да си събере инструментите за мъчение и да се измита. Той се отнесе към мен за защита, но аз се присъединих към мнението на Баджър и човекът се оттегли с шумни оплаквания за нараненото си достойнство.