Тя вдигна ръката си и я постави в неговата. Това го накара да се почувства силен; топлина се разля в душата му.
— Докторът е стар глупак. Никога не бих го допуснал близо до теб, но Тревор пратил да го повикат, без да знае, че още като млад оня не е бил с всичкия си.
— Някой помогна ли да се изясни какво се е случило?
— Искаш да кажеш дали леля Уилхелмина, просълзявайки се, си е признала? Де тоя късмет. Оказа се, че по това време Джеймс се бил отправил към конюшните. Решил бил да тръгне към развалините на зазоряване, за да търси съкровището. Идея, нелишена от романтика, която щеше да му коства възпаление на дробовете, като се има предвид колко влажни са тук утрините. Възможно е Джеймс да те е зашеметил, да е взел книгата и после да е вдигнал тревога. Може да се е изплашил, че те е убил или че ще умреш, ако не ти се окаже помощ — той замълча за момент, после я погледни право в очите. — Защо не си стоя в спалнята?
— Боях се, че ти ще дойдеш.
— Разбирам — кръвта започна да се качва в главата му, но съумя да запази гласа и изражението си непроменени. Въпросът беше глупав, като се имаше предвид състоянието й в последно време. Щеше да й го зададе пак, когато щеше да бъде възможно да й викне, да й вдигне полите и за пореден път да я докара до полуда.
— Защо се усмихваш, Маркъс?
— Какво? А, мислех си за непоносимия овесен буламач, който Баджър ти приготвя в момента. Миризмата му прогони и Есми, котката ми. Или тя, или пеенето на Баджър, докато разбъркваше сместа, я накара да се омете със силно измяукване от кухнята.
Лъжеше я, но го правеше сполучливо и тя не възрази. За последните пет минути и той беше чул една-две лъжи от нейна страна.
— Разкажи ми за книгата и последните й страници.
Описанието на старото дърво, струпаните съвсем не безредно камъни и кладенеца със старата дървена кофа го потопиха за известно време в размисъл, после той се изправи.
— Къде отиваш?
— Да не би компанията ми да е най-желаната? Не се притеснявай, Херцогиньо. Скоро ще дойде леля Гуенет, която е много разтревожена за теб. Няма да мръдне оттук, преди да се върна.
По-малко от пет минути след пристигането на леля Гуенет, в спалнята се появи и Уилхелмина, обгърната в тъмен пурпур, предхождана от впечатляващия си бюст, както скулптурната фигура на носа на стар кораб предхожда самия него.
— О, скъпа — каза Гуенет, — не мисля, че Маркъс иска при нея да има повече от един човек, Уили. Херцогинята все още е твърде слаба.
Херцогинята отвори очи и ги впери в лице, което някога е било доста привлекателно, а сега вечно недоволно. Отвърна й поглед, пълен с жестоко злорадство, че я вижда на легло. Уили? Не съвсем подходящо име за леля й. Ако към някого се обръщаха с Уили, можеше да се очаква това да е личност, преизпълнена с добрина и жизнерадост. Името й прилягаше точно толкова, колкото името Тревор за по-големия й син.
— Значи някой те удари лошо? Колко жалко!
— За да вземе книгата, същата като на господин Бърджес.
— Лъжеш. Никой не би те ударил заради глупавата книга.
— Моля те, Уили, Херцогинята е болна. Трябва да си почива. Умолявам те да си тръгнеш.
— Дано пукне и в пъкъла да иде.
Леля Гуенет се втрещи.
— Какво? Какво каза, Уили?
— Казах, че ще плача много и ще се моля да й мине.
Херцогинята затвори очи и обърна глава на другата страна.
Само намесата на близначките и Урсула можеше да помогне и миг по-късно главите им надникнаха в спалнята.
— Мамо, Херцогинята трябва да почива — каза Урсула с нетърпящ възражение глас на възрастен. — Ела с нас. Фани и Антония искат да видиш хранилката за птици, която сме сглобили. Дърводелецът на имението ни помогна, но по-голямата част от работата свършихме сами, включително и боядисването. Прилича на къщата ни в Балтимор.
— Много добре. Почивай си, Херцогиньо, може би завинаги.
— Уили!
— Какво ти става, Гуенет? Казах й да почива, за да се оправи.
Когато останаха отново двете, леля Гуенет се опита да я извини.
— Прости й, Херцогиньо. Животът й не е бил лесен и не винаги успява да прояви дипломатичност.
— Искаш да кажеш, че е тънела в мизерия, преди брат ти да се ожени за нея? Или може би, че е сираче, израсло в приют за бедни? Досещам се — преболедувала е едра шарка, нали? Или да не би да намекваш, че брат ти, моят чичо, я е биел?
— Ами, не, не точно. Ти, общо взето, изреди всички възможности. Изглеждаш ми променена, Херцогиньо. Причината е, че Уилхелмина е… ами, не много щастлив човек.
— Тя е злодейка — каза Херцогинята и въздъхна дълбоко. — Иска ми се да си почина, лельо Гуенет, но не завинаги.