— Предполагам, че не ти е за първи път.
— Да, излизам повече от седмица насам. Искам да открия дъба с кладенеца под него. Трябва да е близо до абатството, но намирането му ме затруднява.
Сложи я да легне върху краката си и я обърна с лице към себе си.
— Чуй ме сега. Не ти ли е минавало през ум, че човекът, нападнал те в библиотеката, може да има интерес да те прати отново в несвяст?
— Защо? Този някой се е нуждаел от книгата и аз съм му пречела. Удариха ме само заради книгата, Маркъс.
— Не можеш да си сигурна. Връщаме се в имението. Не, не се опитвай да се движиш. Аз ще те нося.
Малко по-късно, отнасяйки я към коня, който продължаваше да пасе, без да им обръща внимание, той я попита.
— Продължаваш ли да усещаш главоболие или гадене?
— Не. Днес ми се случва за първи път. Странно.
— Ще се пъхнеш в леглото си, когато се приберем. Нямам намерение да се намъквам до теб, така че можеш да си спестиш протестите. Ще те посетя през нощта и не се крий в друга спалня. Ако го направиш, ще ме принудиш да те издирвам, което няма да ми е приятно. И без повече лъжи и желания да умра или да стана импотентен.
— Защо просто не се върнеш в Лондон? При Целеста. А можеш и да доведеш тук Лизет.
— Бих ли могъл?
— Би могъл да опиташ — погледът й светна, а брадичката й се вирна за битка. — Чудя се дали си способен на такава глупост.
Опита се да я подразни като провлече.
— Да смятам ли, че ме заплашваш, жено? Нима намекваш, че ще ми прережеш гърлото, ако докосна друга жена?
— Казвам, че жестоко ще съжаляваш, ако доведеш някоя от женичките си. Що се отнася до докосването — ще си помисля и ще те уведомя. Смятам, че един мъж трябва да си дава сметка за постъпките си.
Без повече коментар, тя му се усмихна. Той настоя да я пренесе на ръце през входа на имението, та всички да видят, след това до спалнята й, където я заобиколи с всевъзможни грижи.
XXI
— Дано оплешивееш, та целият ти череп да лъсне!
— Какво? Какво каза?
— Казах — изрече Херцогинята, усмихвайки му се нежно, — че бих искала да ти донесат стол. Трябва да ти е неудобно да стоиш прав.
Той се засмя.
— Не беше лошо, но не можеш да съперничиш на леля Уилхелмина. Май нямаш талант за сполучливи рими.
— Имам си достатъчно такъв, за да не умра от глад преди време.
Още щом каза това, тя му хвърли уплашен поглед, поставяйки със закъснение длан върху устата си. Каква глупачка! За първи път да се издаде с непредпазливи думи, и то за начина, по който се беше издържала в Пипуел котидж, а именно — чрез стихоплетство. Искаше й се да отхапе езика си. За нейно щастие той не я разбра или не осъзна важността на току-що чутото.
— Значи се връщаме отново към темата за мистичния мъж, грижил се за издръжката ти в Пипуел котидж?
— Нищо подобно. Или може би лъжа, което според теб било присъщо на всички от рода Уиндъм. Така че може и да е имало мъж. Какво е твоето мнение, Маркъс?
Ако беше звяр, щеше да изръмжи, но се овладя и отвърна не по-малко предизвикателно.
— Е, знам, че никой не те е издържал. Не съм аз глупакът, който ще повярва, че си убедила някого да ти дава пари, без да се възползва от услугите ти в замяна. Е, хайде, хайде, Херцогиньо, шегувах се — усмивката му послужи вместо извинение. — Искаш ли да те преоблека? Къде стоят нощниците ти?
— Аз ще се погрижа, милорд — чу се гласът на Маги, която се появи като кралица, готова да раздава заповеди. — Вие я оставете на мира. Вижте колко е зачервена! Карал сте й се или сте я дразнил, нали? Нито едното, нито другото ще й се отрази добре, въпреки че аз — както и всички останали — видях, когато я внесохте. Това означава, че тя е излязла сама, а ние сме си мислели, че си почива. Не трябваше да постъпвате така, Херцогиньо. Чудовището, което ви нападна в библиотеката, можеше да го стори още веднъж.
— Колко са мъдри тия прислужнички — промърмори Маркъс.
Херцогинята затвори очи. Чудеше се дали да сподели с Маги, че зачервяването й се е дължало на смесица от удоволствие и гняв. Но не го направи. За своя изненада установи, че я завладява изтощение. Потъна в сън след секунди.
Маркъс удържа на думата си. Половин час, след като се бе оттеглил в спалнята си, той отвори междинната врата.
Тя седеше в кресло пред малката камина, загледана в едва-едва припламващия огън.
— Здрасти — каза той. — Идвам, както обещах.
Тя му хвърли бегъл поглед.
— Върви си, Маркъс.
— О, не. Тъкмо изпратих писмо до Целеста. Няма да може да пристигне по-рано от четири дни. Дотогава ще трябва да се задоволя с теб.
— Беше предупреден — каза тя кратко. После се превърна в по-раншната Херцогиня и скръсти мълчаливо ръце в скута си, с изражение на върховно безразличие и презрение.