— Той е мъж и е глупав като всички мъже — каза Маги сърдито. — Трябва да разбере, че бебетата са резултат от правенето на любов. Колкото и да ругае, той си дава сметка колко лесно можете да забременеете, като се има предвид сладострастието му…
— Точно така — прекъсна я Баджър. — Безсмислена е упоритостта му да се отрича от наследник. Той не е глупак.
— Не разбирате — отвърна Херцогинята побледняла.
Тримата придобиха много объркан вид.
— Независимо от това — проговори най-сетне Маги, — аз познавам мъжете, Херцогиньо, и ще ви кажа, че негова светлост може сега да ви влудява с гордостта си, но ще се пречупи. Ще му уври главата кое е право и кое не.
— Ще стигне до по-умерени възгледи — каза Баджър.
— Ще стигне до по-умерени възгледи или ще се наложи да вземем мерки — уточни Спиърс и другите двама закимаха в съгласие.
Тя ги огледа един по един. Най-накрая каза.
— Да, вероятно ще се наложи да вземем мерки.
— Не възнамерявате да бягате оттук, нали, Херцогиньо? — поинтересува се Баджър.
Тя го погледна замислено.
XXII
Маркъс се закова в дъното на стълбището, от което се слизаше в грамадното фоайе на къщата. Пред двойната входна врата, до три куфара, беше застанала Маги — ярка картинка в пламтящо червено и тъмносиньо. Крачето й, обуто в елегантна обувчица, нетърпеливо потропваше: туй, туп, туп. Очевидно чакаше някого.
Той изръмжа.
— Къде, по дяволите, е тя, Маги?
Маги се обърна много бавно към него с дълбок реверанс.
— Коя, по дяволите, е тя, милорд?
— Не се занасяй с мен, момиче, или аз ще…
— Достатъчно, Маркъс. Тук съм, ако питаш за настоящия момент. С Маги напускаме Чейз Парк — чу се гласът на Херцогинята.
— Никъде няма да ходите, дяволите да ви вземат!
— Но ти съвсем ясно изрази желанието си. Искаше да тръгна незабавно, възпираха те само евентуалните коментари, че си изхвърлил бременната си жена посред нощ.
— Изобщо не беше посред нощ. Сега…
— Аз проявих отзивчивостта да изчакам утрото. Довиждане, Маркъс.
Тя му обърна гръб и пое навън с вирната брадичка — досущ херцогиня с кралска кръв. След няколко крачки залитна към един от куфарите и се строполи на едната си страна.
За секунда той беше до нея и я вдигна в прегръдките си.
— Добре ли си? Кажи нещо, напаст Божия!
— Всичко е наред. Какво неприятно падане — точно по средата на така добре изиграно царствено оттегляне.
— Да, това се случва, когато човек си вири носа. Няма да ти се смея, поне не сега. Чуй ме сега, Херцогиньо. Никъде няма да ходиш. Тук е домът ти и в него ще останеш — разтърси я. — Разбираш ли?
— Не съм сигурна, Маркъс. Може би ще ми помогнеш, като пак ме поразтръскаш. Помага на мисленето.
Той замълча, но погледът му беше като на някой от мрачните герои на лорд Байрон.
— Защо Чейз Парк да ми е дом? Защо тази сутрин пеете нова песен? Наистина, милорд, не ви разбирам.
— Твой дом е, докато аз кажа, че не е, а дори и тогава ще продължава да бъде, защото утрото е по-мъдро от вечерта и решенията се взимат и се променят в течение на часове. Сега разбираш ли?
— Никога няма да те разбера.
— Аз съм мъж. Същество, трудно за схващане. Ние не излагаме чувствата си на показ и всеобщ коментар, както това е обичай при жените.
Маги изсумтя презрително зад гърба му.
— О, Боже! — възкликна Херцогинята с познатия му тон, който го накара да се отстрани от пътя й без никакво колебание.
Тя изтича навън, спусна се по стъпалата и повърна в розовите храсти, изкарвайки акъла на един градинар, който от уплаха изпусна лопатата си.
Маги го измери с поглед отгоре до долу.
— Нарочно я разтърсихте, за да й стане лошо. Двадесет минути съм й четкала пелерината, за да премахна всички следи от лазенето по земята в онова скапано абатство, а сега какво? Пръст, червеи и Бог знае още какво.
— Не съм я разтресъл нарочно. Все пак от това може да има и полза — ако в женския й мозък се е отворило малко място за здрав разум. Сампсън! А, ти си бил зад мен. Научил си се да се промъкваш безшумно като Спиърс и Баджър. Веднага занеси куфарите на нейна светлост в стаята й. Без отлагане. Току-виж отново се е отдала на налудничавости, когато се изправи на крака.
Маги отново изсумтя.
Маркъс също излезе, за да се наслади на красивата лятна утрин. По небето в приятен светлосин цвят тук-там се виждаха облачета; въздухът беше наситен с миризмата на окосена трева, а — коленичила в розовите храсти — съпругата му повръщаше.
Изчака я, докато привърши със заниманието си, после я взе на ръце и я понесе обратно нагоре, без да обръща внимание на когото и да е от верните й слуги. Мина и покрай леля Уилхелмина, която вдигна учудено вежди и запита обнадеждено.