Рейдър бързо отвори очи. Беше сънувал нещо… неприятно. Не можеше да си спомни какво.
Отново затвори очи и с лека изненада си припомни времето, когато нямаше неприятности.
Беше преди две години. Беше едър, приятен млад мъж и работеше като помощник шофьор на камион. Не беше надарен с нищо. Прекалено скромен, за да има мечти.
Дребният шофьор на камиона с изопнатото лице мечтаеше и заради него.
„Защо не опиташ в някое телевизионно шоу, Джим? Ако имах твоята външност, аз бих опитал. Харесват приятни, обикновени момчета, които не са особено надарени. Като участници в разни състезания. Всеки харесва такива момчета. Защо не се позаинтересуваш?“
И така, той се заинтересува. Собственикът на местната телевизионна компания му обясни по-нататък.
— Разбиращ ли, Джим, на публиката й е дошло до гуша от добре обучени атлети с техните заучени рефлекси и професионална смелост. Кой може да се развълнува от такива хора? Кой може да се постави на тяхно място? Хората обичат да гледат вълнуващи неща, естествено, но не и когато някой тип го превръща в бизнес за петдесет хиляди долара годишно. Ето защо организираните спортове са в упадък. Ето защо шоу-програмите на силните усещания имат огромен успех.
— Разбирам — отвърна Рейдър.
— Преди шест години, Джим, Конгресът прокара закона за доброволното самоубийство. Тогава старите сенатори говориха много за свободната воля и за самоопределението. Но всичко това са глупости. Знаеш ли какво в същност означава този закон? Значи, че и аматьорите могат да рискуват живота си за много мангизи, а не само професионалистите. В миналото трябваше да си професионален боксьор или футболист, или хокеист, ако искаш да ти разбият главата, за да получиш пари. Но сега тази възможност е открита и за обикновените хора като тебе, Джим.
— Разбирам — повтори Джим.
— Това е чудесна възможност. Да вземем например теб. Ти не превъзхождаш другите, Джим. Всеки може да направи онова, което можеш и ти. Ти си на средното ниво. Мисля, че сензационните шоу-програми ще те лапнат.
Рейдър си позволи да мечтае. Телевизионните шоу-програми изглеждаха сигурен път към богатството за приятен, млад човек без особени заложби или подготовка. Той написа писмо до една шоу-програма, наречена „Риск“, и приложи снимката си.
„Риск“ се заинтересува от него. Телевизионната компания Джей Би Си го проучи и установи, че е достатъчно обикновен, за да се хареса и на най-внимателния зрител. Произходът и политическата му принадлежност бяха проверени. Най-накрая го извикаха в Ню Йорк и разговаря с мистър Мулиън.
Мулиън беше чернокос, напрегнат и докато говореше, дъвчеше дъвка.
— Ставате — отсече той. — Но не за „Риск“. Ще се появите в „Провал“. Това е половинчасово дневно предаване по трети канал.
— Брей — зарадва се Рейдър.
— Не ми благодарете. Получавате хиляда долара, ако спечелите или се класирате втори, и една утешителна награда от сто долара, ако загубите. Но това не е важно.
— Не, сър.
— „Провал“ е малко шоу. Джей Би Си го използува като пробно изпитание. Спечелилите първо и второ място на „Провал“ се прехвърлят на „Извънредно положение“. Наградите са много по-големи при него.
— Знам това, сър.
— И ако се представите добре в „Извънредно положение“, следват първокласните шоу-програми на силните усещания, като „Риск“, „Подводни опасности“, излъчвани за цялата страна и с огромни награди. И после идва наистина големият удар. От теб зависи докъде ще стигнеш.
— Ще направя всичко възможно, сър — обеща Рейдър.
Мулиън спря да дъвче дъвка за момент и произнесе едва ли не почтително:
— Можеш да го направиш, Джим. Запомни това. Ти си от народа, а народът може всичко.
Начинът, по който го каза, накара Рейдър да изпита моментно съжаление към мистър Мулиън, който беше чернокос и къдрав, с изскочили очи и очевидно не беше от народа.
Те се ръкуваха. Тогава Рейдър подписа документ, който освобождаваше Джей Би Си от всякаква отговорност, в случай че загуби живота си, крайниците или разума си по време на състезанието. Подписа и друг документ за правата си по закона за доброволното самоубийство. Това бе чиста формалност, но законът го изискваше.
След три седмици се появи в „Провал“.
Програмата представляваше автомобилно рали от класически вид. Необучени шофьори се качваха на мощни американски и европейски съзтезателни коли и се съзтезаваха по смъртоносно трасе, дълго двадесет и четири мили. Рейдър се тресеше от страх, когато включи голямата „Мазерати“ на погрешна скорост и стартира.