— Много добре — обади се момичето. — Изключиха ни вече. Рейдър, какво, по дяволите, става с теб?
— А? — попита Рейдър.
Момичето беше на около двадесет и няколко години. Изглеждаше експедитивна, привлекателна, недосегаема. Рейдър забеляза, че има хубави черти, стройна фигура. Забеляза и че изглеждаше сърдита.
— Мис — подзе той, — не зная как да ви благодаря за…
— Говари направо — прекъсна го Джанис Мороу, — аз не съм добра самарянка. Нае ме телевизионната компания Джей Би Си.
— Следователно програмата ме спаси.
— Умно разсъждаваш.
— Но защо?
— Слушай, това е скъпо шоу, Рейдър. И ни е нужно добро изпълнение. Ако броят на зрителите ни намалее, ще излезем на улицата да продаваме захаросани ябълки. А ти не ни съдействуваш.
— Какво? Защо?
— Защото си ужасен — горчиво каза момичето. — Ти си пълен провал, фиаско. Да се самоубиеш ли се опитваш? Не си ли научил поне нещо за това, как да оцелееш?
— Правя всичко, което е по силите ми.
— Бандата на Томисън можеше да те ликвидира много пъти досега. Ние им наредихме да не се горещят, да разтакават. Но това прилича на стрелба по изкуствен гълъб, висок метър и осемдесет. Бандата на Томпсън ни помага, но засега те могат само да симулират. Ако не бях дошла, трябваше да те убият, независимо дали предаването се излъчва, или не.
Рейдър я гледаше втренчено и се чудеше как е възможно такова хубаво момиче да говори така. Тя му хвърли един поглед, после бързо погледна пак към пътя.
— Не ме гледай така — сряза го тя. — Сам си избрал да рискуваш живота си за пари, малкият. И то за много пари. Знаел си цената. Не се дръж като безобиден дребен бакалин, който разбира, че е подгонен от отвратителни хулигани. Това е друг филм.
— Знам — отвърна Рейдър.
— Ако не можеш да живееш като хората, поне се постарай да умреш като хората.
— Нямате пред вид това — каза Рейдър.
— Не бъди прекалено сигурен. Имаш три часа и четиридесет минути до края на шоу-програмата. Ако успееш да останеш жив, чудесно. Мангизите са твои. Но ако не можеш, поне се опитай да им доставиш удоволствието, за което са платили.
Рейдър кимна, като я гледаше съсредоточено.
— След няколко минути отнвво ще те включат. С колата имам авария, слизай. Сега цялата банда на Томпсън е след теб. Те ще те убият, когато и ако могат, при пръв удобен случай. Разбираш ли?
— Да — отговори Рейдър, — ако оживея, мога ли да ви видя някой ден?
Тя сърдито прехапа устни.
— Поднасяш ли ме?
— Не. Бих искал пак да ви видя. Мога ли?
Погледна го с любопитство.
— Не знам. Забрави това. Всеки момент ще ни включат. Мисля, че най-добрият ти шанс е в гората надясно. Готов ли си?
— Да. Как бих могъл да се свържа с вас? След това, естествено.
— О, Рейдър, бъди внимателен. Върви все през гарата, докато стигнеш до едно изровено дере. Все малко ще те поприкрие.
— Къде мога да ви открия? — отново попита Рейдър.
— Има ми името в телефонния указател на Манхатън. — Тя спря колата. — А сега, Рейдър, бягай!
Той отвари вратата.
— Почакай. — Тя се наведе и ге целуна по устните. — На добър час, идиот такъв. Обади ми се, ако се отървеш.
Той вече бягаше към гората.
Бягаше между брези и борове, покрай уединени къщи с разчупени фасади и любопитни лица по големите прозорци. Някой от живеещите тук навярно бе извикал бандата, защото убийците не бяха далеч, когато достигна до изровеното дере. Тези кротки, възпитани, съблюдаващи закона хора не искаха да избяга, тъжно помисли Рейдър. Искаха да видят убийство. Или може би искаха да го видят как на косъм се спасява от смъртта.
В същност всичко се свеждаше до едно и също нещо.
Той нагази в дерето, зарови се в гъстия шубрак и се притаи. Бандата на Томпсън се появи на двата гребена, движеха се бавно и дебнеха за най-малкото движение. Рейдър затаи дъх, когато се изравниха с него.
Чу бърз пистолетен изстрел. Но убиецът беше застрелял само една катерица. Тя се сгърчи за миг и повече не помръдна.
Докато лежеше в тревата, Рейдър чу телевизионния хеликоптер над главата си. Чудеше се дали има камери, насочени към него. Възможно бе. И ако се гледаше, може би някой добър самаряни щеше да му помогне.