Не всички сенатори напуснаха града. Сред останалите бяха Луций Аврелий Кота, Луций Пизон Цензора и Луций Марций Филип. Вероятно за да се подкрепят взаимно, те се събраха на вечеря на деветнайсетия ден на януари у Филип.
— Аз съм наскоро оженил се мъж с малко дете — отбеляза Пизон, показвайки кривите си зъби. — На тази възраст ми е достатъчно тежко и без да търча като сардински овчар след стадото си!
— Е — усмихна се добродушно Кота, — аз пък останах, защото смятам, че Цезар не може да загуби. Той ми е племенник и аз никога не съм го виждал да постъпва необмислено, въпреки репутацията си. Сигурен съм, че внимателно е обмислил всичко.
— Аз пък останах, защото съм твърде мързелив, за да се поместя. Ха! — изсумтя Филип. — Да се заточа в Кампания посред зима! Със спуснати кепенци, без достатъчно прислуга и с безкрайна диета от зеле!
На всички това се стори смешно и вечерята продължи с весело настроение. Пизон не беше довел новата си съпруга, а Кота бе вдовец, но жената на Филип присъстваше, а също и тринайсетгодишният й син, Гай Октавий.
— А ти какво мислиш за това, млади Гай Октавий? — попита го Кота, неговият прапрачичо.
Момчето, което го бе посещавало неведнъж (Ация много се грижеше за прачичо си), му беше любимец. Не както Цезар като дете, но имаше известни прилики. В красивото лице, разбира се. Все пак ушите на малкия Гай Октавий бяха щръкнали, докато Цезар нямаше никакви недостатъци. Момчето също бе русо, но очите му бяха по-големи и светлосиви — без пронизителния поглед на Цезаровите. Кота се намръщи, опитвайки се да се сети за точната дума, описваща изражението на лицата им. „Потайно“. Да, това беше. И двамата бяха потайни. Отначало човек ги мислеше за добродушни и срамежливи, но после си даваше сметка, че не може да определи какво се крие зад това невинно изражение. Те никога не издаваха чувствата си.
— Мисля, чичо Кота, че Цезар ще победи.
— Съгласен съм с теб. Защо мислиш така?
— Той е по-способен от тях. — Малкият Гай Октавий взе една яркочервена ябълка и заби равните си бели зъби в нея. — На бойното поле той няма равен. Помпей е втора класа пълководец. Той е добър организатор. Ако обсъдиш военните му кампании, ще видиш, че винаги е побеждавал благодарение на това. Той не е водил блестящи сражения, битки, които да вдъхновяват поети и летописци. Той винаги изтощава противника си. Чичо Цезар също го прави, но той може да се похвали с десетина блестящи битки.
— А също с една или две, като Герговия, които изобщо не са блестящи.
— Да, но и в тях той не е претърпял поражение.
— Добре, това е на бойното поле. Какво ще кажеш за другите неща?
— Той разбира от политика. Знае как да манипулира. Не се връзва с чужди каузи. Извън бойното поле не отстъпва на Помпей и е по-добър оратор, по-добър юрист, по-способен в планирането.
Като слушаше този анализ, Луций Пизон почувства известна неприязън към оратора. Изобщо не прилягаше на такова невръстно хлапе да говори толкова поучително! За какъв се мислеше? И беше толкова красив. Прекалено красив! Още една година и щеше да започне да се подмазва наляво и надясно. Твърде превзет младеж.
Помпей, консулите и мнозинството от сенаторите достигнаха Теанум Сидицинум в Кампания на двайсет и втория ден на януари и там спряха, за да въведат малко ред. Не всички сенатори бяха останали в обкръжението на Помпей — някои се насочиха към затворените си вили по крайбрежието, други предпочетоха да отидат където и да е, само да са по-далеч от него.
Тит Лабиен го чакаше. Помпей го поздрави като брат, когото е мислил за загинал, дори го прегърна и го целуна по бузата.
— Откъде идваш? — попита Помпей, обкръжен от бдителните си стражи: Катон, тримата Марцели, Лентул Крус и винаги подкрепящия го Метел Сципион.
— От Плаценция — отвърна Лабиен и се облегна на стола си. Макар че всички присъстващи познаваха Лабиен по лице и помнеха изявите му като народен трибун, от десет години никой от тях (включително самият Помпей) не го беше виждал, защото той бе напуснал Рим, за да поеме службата си в Италийска Галия, още при консулството на Цезар. Сега всички го гледаха удивено — Лабиен се беше променил. Превалил вече четирийсетте, той изглеждаше точно такъв, какъвто беше — обрулен в битки военен, свикнал да командва. Ситните му черни къдрици бяха прошарени; тънките му, бледи устни пресичаха лицето му като белег; големият му гърбав нос с широки ноздри му придаваше вид на граблива птица; а черните му очи презрително наблюдаваха групичката, включително Помпей, с интереса на пакостливо хлапе, което се чуди какво ще стане, ако откъсне крилцата на някоя муха.