— Видях Марк Цицерон да излиза. Не изглеждаше никак доволен.
— Има защо — отвърна мрачно Цезар. — Познаваш ли го?
— Само по лице. Но съм чел някои от речите му.
— И какво мислиш за тях?
— Че е изключително добър лъжец.
— Възхищаваш ли се от това?
— И да, и не. Лъжите вършат работа, но мисля, че е глупаво да изградиш цялата си кариера върху тях. Аз не бих го направил.
— Върху какво смяташ да изградиш кариерата си тогава, племеннико?
— Ще действам разумно. Ще казвам малка част от това, което мисля. Няма да допускам една и съща грешка два пъти. Цицерон не може да сдържа езика си, това му върши лоши услуги.
— Не искаш ли да станеш велик военачалник, Гай Октавий?
— Бих искал, чичо Цезаре, но не мисля, че имам нужната дарба.
— Ала не искаш и да градиш кариерата си само с помощта на езика. Можеш ли да се издигнеш достатъчно единствено с разумно мълчание?
— Да, ако изчаквам да видя какво ще предприемат другите, преди да действам. Прекалената показност е голям недостатък. Човек наистина изпъква пред другите, но така си създава и много врагове.
Цезар се подсмихна:
— Показност ли имаш предвид, или изтъкнатост?
— Показност.
— Много добре си възпитан. На училище ли ходиш, или те обучават вкъщи?
— Вкъщи. Учител ми е Атенодор Кананит от Тарзус.
— А какво мислиш за изтъкнатостта?
— Изтъкнатостта е качество на гениалните люде. Тя подхожда на теб, чичо Цезаре, защото… — момчето се намръщи — … защото ти е вродена. Втори като теб обаче никога няма да има, затова тя не се отнася за другите хора.
— Включително и за теб?
— О, определено. — Очите на момчето проблеснаха с възхищение. — Аз не мога да се сравнявам с теб, чичо Цезаре. И никога няма да мога. Възнамерявам обаче да изградя собствен стил.
— Филипе — засмя се Цезар, — настоявам да ми изпратиш това момче като паж веднага щом навърши седемнайсет.
Цезар се настани на Марсово поле (в изоставената вила на Помпей) към края на март, беше решил да не пресича помериума. Нямаше намерение да признава отнемането на империума си. С помощта на Марк Антоний и Квинт Касий и народните му трибуни той насрочи заседание на сената в храма на Аполон за априлските календи. След това извика на съвещание Балб, племенника му Балб Младши, Гай Опий, стария си приятел Гай Маций и Атик.
— Кой е останал? — попита той.
— Мании Лепид и синът му се върнаха в Рим, след като ги помилва в Корфиниум, и предполагам, че обмислят дали да се явят на заседанието утре — отвърна Атик.
— А Лентул Спинтер?
— Затворил се е във вилата си край Питеоли. В крайна сметка може да се присъедини към Помпей отвъд морето, но се съмнявам да окаже сериозна съпротива тук — отбеляза Гай Маций. — Мисля, че му е дотегнало вече от Ахенобарб, първо в Корфиниум, после в Етрурия.
— Ами Ахенобарб?
Този път отговори Балб Младши:
— След Корфиниум се върна в Рим по Валериевия път, остана в Тибур няколко дни, сетне отиде в Етрурия. Събрал е изненадващо голям брой войници. Той, разбира се, е много богат, а и е изтеглил пари от хазната, преди да преминеш Рубикон.
— Всъщност — отбеляза спокойно Цезар — може да се каже, че Ахенобарб постъпи най-предвидливо от всички. Разбира се, като изключим решението му да остане в Корфиниум.
— Така е — съгласи се Балб Младши.
— Какво смята да прави с етрурската войска?
— Събрал е две малки флотилии, една на пристанището в Коза, другата на остров Игилиум — отвърна Балб Младши. — Явно възнамерява да напусне Италия. Вероятно за Испания. Бях доста време в Етрурия и дочух такива слухове.
— Как е в Рим? — обърна се Цезар към Атик.
— След вестта за милосърдната ти постъпка в Корфиниум нещата са доста по-спокойни, Цезаре. Също и след като хората разбраха, че нямаш намерение да избиваш войници на бойното поле. Тази гражданска война е изненадващо безкръвна.
— Да се молим на боговете да остане такава.
— Проблемът е — обади се Гай Маций, — че враговете ти не разсъждават по същия начин. Съмнявам се някой от тях да се безпокои колко кръв ще се пролее, освен може би Помпей.
— Опий, разкажи ми всичко за Катон.
— Той е в Сицилия, Цезаре.
— Е, нали го назначиха за управител там.
— Да, но това никак не се харесва на повечето сенатори, останали в Рим. Обсъдиха дали да не изпратят друг, за да осигури житните запаси на града. В крайна сметка избраха не друг, а Луций Постумий. Той обаче отказа. Като го попитали защо, отвърнал, че му било неудобно да пречи на усилията на Катон като законен управител. Те го помолили настоятелно и накрая той се съгласил, при условие че Катон отиде с него. Разбира се, на Катон това никак не му харесва. Той би предпочел да остане в Италия, в центъра на събитията. Постумий обаче не отстъпил и Катон се принудил да отиде. След това неговият „папагал“ Фавоний предложил да ги придружи.