И така, след като даде тържествена клетва да не говори за политика и да не критикува най-омразния враг на баща си и съпруга си, Порция също започна да посещава Калпурния. И за нейно учудване тези срещи започнаха да й харесват. Тъй като и двете бяха добри души, тя не можеше да не хареса Калпурния. Добрите хора винаги се сприятеляват. Освен всичко Порция обичаше котки. Не че преди това ги бе виждала отблизо: котките се промъкваха в тъмното, мяукаха в търсене на любовни партньори, преследваха плъхове и се навъртаха около кухните за храна. Ала в момента, в който Калпурния показа невероятно дебелия си, мързелив риж Феликс и Порция погали това пухкаво, ласкаво, мъркащо създание, тя веднага заобича котки. Освен компанията на Калпурния това бе другото, което я караше да идва в Домус Публика, защото нито баща й, нито съпругът й биха приели добре идеята да си вземе някакво домашно животно, било то куче, котка или рибка.
Порция започна да съзнава, че самотата не е запазена само за нея. Нито несподелената любов. И в тези две неща тя съчувстваше толкова на Калпурния, колкото на себе си.
Тя нямаше никого да запълни празнотата в живота й, никой, който да я гледа с любов, освен котките й.
— Все пак мисля, че трябва да му изпратиш писмо — настоя Порция.
— Може да си права — съгласи се Калпурния и обърна едно от котенцата по гръб. — И все пак, Порция, това би било една ненужна намеса. Той е толкова зает. Не разбирам нищо от това, което прави, и никога няма да го разбера. Само се моля на боговете да го пазят.
— Всички се молим за съпрузите си — отбеляза Марция. Старият Евтих влезе накуцвайки с поднос с подсладено греяно вино и сладки; на никого, освен на него не се разрешаваше да сервира на тази последна обитателка на Домус Публика.
Калпурния върна котенцата в тапицираната кутия при майка им, която отвори зелените си очи и я изгледа укорително.
— Колко грубо — отбеляза Порция, докато миришеше топлата напитка и се чудеше защо прислугата на Бибул не се е сетила да я сервира в тези студени, мъгливи дни. — Бедната мама котка тъкмо беше задрямала.
След думите й настъпи неловко мълчание. Калпурния отчупи парче от най-хубавия меден сладкиш и го занесе при олтара на ларите и пенатите.
— Мили богове на домашното огнище — замоли тя, — дарете ни мир.
— Дарете ни мир — включи се Марция.
— Дарете ни мир — повтори Порция.
8
Испания, Италия и Рим, Изтока
6 април 49 г.пр.н.е. — 29 септември 48 г.пр.н.е.
Тази зима в Алпите бе натрупало много сняг, затова Цезар мина с легионите си по крайбрежния път с обичайната си скорост. Тръгна от Рим на петнайсетия ден на април и пристигна в Масилия на деветнайсетия. Разстоянието по този мъчителен, постоянно виещ се покрай брега път беше почти деветстотин и шейсет километра.
Той обаче вървеше с приповдигнато настроение, радостен, че най-после се е върнал у дома — прекалено дълго време бе останал далеч от Рим и връщането му беше свързано с твърде много трудности. От една страна, си даваше сметка колко нужна на града е една силна ръка. Правителството бе по-лошо от всякога: никой не обръщаше внимание на търговията, никой не се грижеше за запасите от зърно. Ако не бяха многобройните му строителни начинания, римските работници щяха да стоят без работа. Храмовете не се поддържаха, паветата по улиците се клатеха, никой не спазваше правилата за движение и той подозираше, че градските хамбари под скалите на Авентина са пълни с плъхове. Държавните пари се трупаха, не се изразходваха по предназначение. От друга страна, никак не му се губеше време да въвежда ред в този хаос. Неблагодарен, изпълнен с пречки, създавани най-често от други магистрати, градът Рим страдаше от много по-нищожни проблеми в сравнение с римската държава.
Самият Цезар не беше човек на града. Животът на открито начело на една силна войска бе далеч по за предпочитане. Колко хубаво, че се налагаше да се заеме с армията на Помпей в Испания, да я обезвреди час по-скоро. Нищо не можеше да се сравнява с това — да водиш една прекрасна войска.