— Обстоятелствата бяха различни.
— Така е. Курион даде всичко от себе си в замяна на Цезаровите пари. Паул просто ги изгълта, без да му върне никаква услуга, дори без да благодари.
— Не съм дошъл да се караме, Антоний.
— И правилно. Не си в моята категория.
— Ще събера сената, за да съобщя новината.
— Извън помериума, ако обичаш. И ще им я съобщя аз.
— Както искаш. Предполагам, че аз ще трябва да кажа на противната Фулвия. — Лепид се ухили. — Е, нямам нищо против. С удоволствие ще съобщя новината на някого. Особено на личност, която не понасям. Изобщо няма да ми е трудно.
Антоний скочи на крака:
— Аз ще съобщя на Фулвия.
— Не можеш! Нямаш право да влизаш в града!
— Мога да правя каквото си искам! — извика той, тъй като вече не можеше да се сдържа. — Да оставя на една буца лед като теб да й съобщи? По-скоро ще умра! Тя е велика жена!
— Не мога да ти позволя, Антоний. Твоят империум!
Антоний се усмихна:
— Какъв империум, Лепиде? Цезар ми го даде, без да има никакво право на това, единствено с убедеността, че някой ден ще бъде в състояние да го стори законно. Докато не го направи, докато не получа командната си власт със закон, мога да влизам и излизам от Рим, когато си поискам!
Той винаги я беше харесвал, винаги я бе смятал за най-изящното творение на Клавдиите. Седнала под статуята на Гай Марий след онзи страшен бунт на форума; легнала на кушетката, давайки своята лепта за подмолните игри на Клодий; обуздавала неведнъж лудостта на Клодий; дарила Курион с цялата си любов в желанието си да бъде обичана отново; и единствената жена в Рим, която не беше изневерила нито веднъж на съпруга си. Откъде тази жлъч у Лепид — да я нарече „противна“? А, неговата съпруга бе от рода на Сервилиите!
— Марк, аз го обичах! — повтори тя.
— Да, знам. Той беше щастлив мъж.
Сълзите рукнаха от очите й; Фулвия затрепери. Изпълнен с жалост, Атик приближи стола си до нейния и притисна главата й до гърдите си. Погледът му срещна очите на Антоний. Той остави Фулвия на грижите на Атик и си тръгна.
Два пъти вдовица в течение на три години. Въпреки цялото гордо наследство на дедите си внучката на Гай Гракх не можеше да понесе тази нова празнота в живота си. Така ли се беше чувствал Гай Гракх в Луцинската гора под Янукулума преди осемдесет и две години? След провала на всичките му планове, след гибелта на всичките му последователи, преследван от враговете си. Е, той не им бе доставил удоволствието да го видят как умира. Беше се самоубил. Сигурно с радост бяха отделили главата от тялото му и бяха забранили да бъде погребан.
— Помогни ми да умра, Атик — проплака тя.
— И да оставиш децата си сирачета? Така ли гледаш на задълженията си към Клодий? Към Курион? Какво ще стане с малкия Курион?
— Искам да умра! — изстена тя. — Остави ме да умра!
— Не мога, Фулвия. Смъртта слага край на всичко. Ти имаш деца, заради които да живееш.
Сенатът вече се състоеше само от поддръжници на Цезар (и от предпазливи неутрални мъже като Филип, Луций Пизон и Кота), което означаваше, че повече нямаше да се противопоставя на желанията на Пълководеца. Самоуверен и убедителен, Лепид се зае с изпълнение на нарежданията на Цезар.
— Не искам да говоря за времена, които е по-добре да бъдат забравени — заговори той пред оскъдния състав на сената, — само ще ви напомня, че след битката при Колинската порта Рим бе изтощен до крайност и без никакво правителство. Луций Корнелий Сула бе избран за диктатор по една причина — той беше единственият шанс за възстановяване на Рим. Трябваше да бъдат взети решения, невъзможни за изпълнение в атмосфера на дебат при наличието на много и различни мнения. От време на време в историята на републиката се е налагало съдбата на Рим и всичките му владения да бъде поверявана в ръцете на един-единствен човек. Диктаторът. Силен мъж, приел присърце интересите на държавата. Жалко, че последният диктатор, когото помним, беше Сула. Той не се отказа от поста си в края на законния шестмесечен срок и не зачиташе нито живота, нито имуществото на най-заможните римски граждани. Той въдвори терор.
Сенаторите слушаха мрачно, чудеха се как смята Лепид да убеди народното събрание да одобри решението, което явно възнамеряваше да прокара през сената. Е, те бяха хора на Цезар, нямаха друг избор. Събранията на народа обаче се контролираха от конническото съсловие, което бе пострадало най-тежко от проскрипциите на Сула.