Въпреки привидното си спокойствие, Цезар се раздираше от вътрешни противоречия: тъга, гняв, отказ да повярва. Никога не беше подозирал, че може да му се случи подобно нещо — никога не му бе минавало през ума, че любимите му момчета ще престанат да го обичат, че ще започнат да кроят заговори зад гърба му. Разкритието не го обезсърчи — по-скоро го изпълни с решителност да преобърне нещата, да възвърне доверието на деветия си легион и да стъпче Карфулен и всичките му съмишленици. Да, буквално да ги стъпче. Да ги унищожи.
— От какво ви е писнало, Карфулене? — попита той.
— От тази война. Или по-скоро от това подобие на война. Не ни осигуряваш ни една битка, в която да спечелим дори един денарий. Та нали точно това е военната професия. Заради битките. Заради плячката. Досега обаче ние само вървим, докато каталясаме, мръзнем в мокри палатки и гладуваме.
— Правите го от години в Галия.
— Ами точно това е въпросът, Пълководецо. Правим го от години в Галия. И тази война свърши. Преди две години. А къде е триумфът ни, а? Кога ще минем в триумфалното ти шествие? Кога ще бъдем освободени, за да се заселим на някое хубаво парче земя с целия си дял от плячката и всички спестявания от войнишката заплата?
— Съмнявате ли се в обещанието ми, че ще участвате в триумфа ми?
Карфулен си пое дъх; държеше се агресивно, но въпреки това издаваше известна неувереност.
— Да, Пълководецо, съмняваме се.
— И какво ви води до това заключение?
— Смятаме, че нарочно го отлагаш, Пълководецо. Мислим, че протакаш, за да ни лишиш от това, което ни се полага. Че възнамеряваш да ни закараш на другия край на света и да ни зарежеш там. Тази гражданска война е един фарс, не вярваме, че е истинска.
Цезар протегна крака и погледна безизразно обувките си. Сетне вдигна поглед и се взря в очите на Карфулен, който се размърда неловко; след това погледна Клоаций, който изглеждаше така, сякаш ще потъне вдън земя, после Апоний, който очевидно искаше да бъде навсякъде другаде, но не и тук, последователно, бавно и мъчително спря вниманието си върху всеки от другите седмина мъже.
— Какво ще направите, ако ви кажа, че след няколко дена тръгваме за Брундизиум?
— Много просто — отвърна по-уверено Карфулен. — Няма да тръгнем. Девети няма да мръдне и една крачка. Искаме да ни бъде платено и да бъдем освободени тук, в Плаценция, и бихме желали да получим полагащите ни се земи около Верона. Макар че аз лично предпочитам Пиценум.
— Благодаря ви за вниманието, Карфулене, Клоаций, Апоний, Мунаций, Консидий, Апиций, Скапций, Ветий, Минуций и Пузионе — рече Цезар, показвайки, че знае всеки по име. Той не се изправи, просто кимна. — Свободни сте.
Требоний и Сулпиций, които бяха станали свидетели на тази необикновена среща, стояха безмълвни, предчувстваха назряването на страхотна буря, но не можеха да отгатнат проявлението й. Странно как това самообладание, тази пълна липса на емоции предизвикваше чувство за наближаващ катаклизъм. Цезар бе разгневен, да, но в същото време и потресен. А това никога не му се беше случвало. Как щеше да се справи? Какво щеше да стори?
— Требоний, събери Девети на парадния площад утре заран. Нека първата кохорта на всички останали легиони също да присъства. Искам цялата ми войска да участва в това събитие, макар и само като наблюдатели — нареди Цезар; обърна се към Сулпиций: — Руфе, има нещо много гнило в този легион, чиито двама най-старши центуриона се водят по мнението на командир с много по-нисък ранг. Събери военните трибуни, които са свързани с обикновените войници, и разучи кои от центурионите на Девети имат нужния авторитет, за да изпълняват задълженията на примипилус и пилус приор. Клоаций и Апоний не представляват нищо.
Той отново спря вниманието си на Требоний:
— Гай, легатите, командващи останалите ми легиони, да предприемат същото проучване. Да потърсят размирници. Да видят кои центуриони командват по-старшите си командири. Искам цялата войска да бъде изследвана от най-високите рангове до последния войник.
Заранта около петте хиляди мъже от Девети легион заедно с четири хиляди и двеста войници от първите кохорти на останалите седем се събраха на главния площад на лагера. Да произнесе реч пред десет хиляди души бе напълно възможно, особено за Цезар, който беше усъвършенствал техниката си още преди тринайсет години като пропретор в Отвъдна Испания. Специално избрани служители с добри гласове бяха разположени между войниците. Най-близките повтаряха речта на Цезар със закъснение от три думи, следващите ги слушаха и препредаваха и така нататък, малко оратори успяваха да следят мисълта си при тези условия, защото от повтарянето се получаваше оглушително ехо. Цезар обаче съумяваше да се абстрахира от страничните звуци.