Той вдигна ръце.
— Как можахте? Как можахте да се подлъжете по коварните думи на заговорниците? С какво съм заслужил всичко това? Ял ли съм по-охолно, когато сте гладували? Спал ли съм на по-топло, когато сте мръзнали? Оставил ли съм ви, когато ви е било страх? Крил ли съм се, когато сте имали нужда от мен? Нарушил ли съм някога думата си? С какво съм го заслужил?
Ръцете му затрепериха, той стисна юмруци.
— Кои са тези хора, та им вярвате повече, отколкото на мен? С какви венци са окичени, които аз да не нося? Да не са пратеници на самия Марс? Да не са по-велики от мен? Да не са ви служили по-добре от мен? Да не са ви донесли повече богатства от мен? Не, вие не сте получили още дела си от плячката… но и никой от другите ми легиони не го е получил! Ала въпреки това получихте много допълнително — награди от собствения ми джоб! Аз удвоих заплатата ви! Забавял ли съм някога плащанията ви? Не, никога! Не компенсирах ли липсата на плячка в гражданската война? Какво сгреших?
Той отпусна ръце.
— Отговорът е, че не съм направил нищо, за да предизвикам този бунт, дори бунтът да беше приет като право на войската. Само че той не е ваше право. Бунтът е предателство, дори да бях най-презреният, най-жестокият главнокомандващ в историята на Рим! Вие плюхте на мен. Но аз няма да ви отговоря със същото. Просто няма да ви наричам вече мои момчета!
От тълпата проехтя глас — на Секст Клоаций, облят в сълзи.
— Цезаре, Цезаре, недей! — проплака той и се приближи до подиума. — Бих приел прогонването. Бих приел лишаването от имущество. Бих приел екзекуцията, ако жребият се падне на мен. Ала не мога да понеса да не съм повече от твоите момчета!
Напред излязоха всичките десет мъже, участвали в делегацията на Девети, облени в сълзи, молещи за прошка, готови да умрат, само и само Цезар отново да ги приеме за свои момчета и да им върне старото уважение. Обикновените легионери последваха примера им, заплакаха. Искрено, от все сърце.
„Те са такива деца! — помисли си Цезар, докато слушаше. — Подведени от правдиви думи, изречени от злословни уста. Деца. Смели, корави, понякога жестоки. Ала не мъже в истинския смисъл на думата. Деца.“
Той ги остави да поплачат.
— Много добре — заговори накрая, — няма да ви уволнявам. Няма да сметна всички ви за предатели. Ала имам условия. Искам сто и двайсетте предводители на този бунт. Те ще бъдат прогонени и лишени от гражданството си. И ще екзекутирам една десета от тях. Това означава, че дванайсетте ще умрат според обичая. Предайте ми ги веднага.
Осемдесет от тях бяха цялата центурия на Карфулен, първата на Седма кохорта; сред другите четирийсет бяха близките центуриони на Карфулен. И Клоаций и Апоний.
Глинените гърнета за жребия, чрез който трябваше да се определят дванайсетте за екзекутиране, бяха донесени. Сулпиций Руф бе провел разследването си за определяне на истинските водачи на бунта. Един от тях, центурионът Марк Пузион, не беше сред сто и двайсетте, посочени от войниците.
— Има ли някой невинен тук? — попита Цезар.
— Да! — чу се глас от редиците. — Центурионът му, Марк Пузион, го посочи, ала истинският виновник е Пузион!
— Излез, войнико — нареди Цезар. Легионерът се подчини.
— Пузионе, заеми мястото му.
Карфулен, Пузион, Апиций и Скапций изтеглиха жребий да бъдат екзекутирани; останалите осем бяха редови войници, но със сериозна вина. Присъдите бяха изпълнени начаса. От всеки десет провинили се девет получиха тояги, с които да бият един от осъдените до смърт.
— Добре — заговори отново Цезар, след като това бе изпълнено (ала не беше добре — не можеше вече да се похвали, че войската му не се е бунтувала). — Руфе, ще преразпределиш ли центурионите по старшинство от мое име?
— Да, Цезаре.
— След това преструктурирай легиона си. Днес загубих само двайсет от центурионите си.
— Радвам се, че не загубихме целия Девети — сподели с въздишка Гай Фабий. — Какво нещастие!
— И то само заради един злосторник — отбеляза Требоний. — Ако не беше Карфулен, надали щеше да се стигне до това.
— Може би — съгласи се Цезар, — ала все пак се случи. Никога няма да простя на Девети.