Дори вечно изчакващите Луций Аврелий Кота, чичо на Цезар, тъстът му Луций Калпурний Пизон и съпругът на племенницата му Луций Марк Филип бяха тук. Придаваха си вид, сякаш бяха над тези дребни боричкания за власт. Напълно оправдано за Кота, все още полупарализиран от два удара, и може би за Филип, който сякаш никога нямаше собствено мнение. Ала Луций Пизон, толкова висок, толкова мургав и с толкова свиреп вид, че веднъж Цицерон го бе нарекъл варварин, направо го вбесяваше. Пълен егоист, чиято дъщеря беше твърде красива, за да я заслужава. Луций Пизон се изкашля.
— Искаш ли думата? — попита го Цезар.
— Да.
— Имаш я.
Пизон се изправи и заговори:
— Преди да ни въвлечеш във война, Гай Цезаре, не е ли по-разумно да изпратиш делегация при Гней Помпей и да предложиш преговори за мир?
Вация Изаурик отговори вместо Цезар:
— О, Луций Пизоне! Не мислиш ли, че е малко късно за това? Помпей живее в разкош в двореца в Тесалоника от месеци, имаше предостатъчно време да преговаря. Той не желае мир. Дори да искаше, Катон и Бибул нямаше да го позволят. Сядай и мълчи!
— О, това ми хареса! — възкликна Филип. — „Сядай и мълчи!“ Какъв „деликатен“ изказ!
— Е — усмихна се Цезар, — той май просто реши, че е време да изкаже мнение. Докато ти, негоднико, се носиш по течението като ладията на Птолемей Филопатор.
— Много сполучлива метафора. Как бих искал да видя тази знаменита ладия.
— Това е най-големият кораб за всички времена.
— По шейсет човека на гребло, казват.
— Глупости! — изсумтя Цезар. — С толкова много хора греблата ще действат по-скоро като балисти.
Младият Гай Октавий слушаше с широко отворени очи.
— Ти какво мислиш, млади Гай Октавий? — попита го Цезар.
— Страна, която може да построи такъв голям кораб и да го покрие целия със злато, трябва да е много богата.
— В това няма съмнение — съгласи се Цезар, преценявайки спокойно момчето.
Вече беше на четиринайсет. Бе претърпял някои изменения на пубертета, но от това красотата му не намаляваше. Придобиваше все по-царствен вид и носеше буйните си руси къдрици достатъчно дълги, за да покрият щръкналите му уши. Цезар, който бе доста чувствителен на тази тема, повече се тревожеше за известната… не точно женственост, а по-скоро липса на мъжественост у юношата. За своя изненада установи, че живо се интересува от бъдещето на това момче, искаше да му даде съвет как да улесни кариерата си. Сега нямаше време, но някой път трябваше да говори с Гай Октавий насаме.
Последното му посещение в Рим бе у Сервилия, завари я сама в салона й.
— Харесват ми тези две бели панделки в косата ти — рече той и се настани на един стол, след като двамата се целунаха като стари приятели.
— Надявах се да те видя малко по-скоро — сподели тя.
— Времето, Сервилия, е коварен враг. Ала очевидно не и за теб. Не изглеждаш остаряла нито с ден.
— Добре ме обслужват.
— Така научих. Луций Понтий Аквила.
Тя застина.
— Откъде разбра?
— Информаторите ми са навсякъде.
— Сигурно много труд са си дали, за да получат тези сведения!
— Предполагам, че ти липсва сега, след като отиде с Помпей.
— Винаги мога да му намеря заместници.
— Не се съмнявам. Чух, че и Брут отишъл на помощ на добрия Помпей.
Малката й, изящна уста се разкриви.
— Не мога да го разбера. Помпей уби баща му.
— Това беше много отдавна. Може би чичо му Катон му е по-скъп от един отдавна мъртъв човек.
— Ти си виновен! Ако не беше развалил годежа му с Юлия, сега щеше да е в твоя лагер.
— Както двама от тримата ти зетьове: Лепид и Вация Изаурик. Ала с Гай Касий и Брут в другия лагер ти винаги ще си на печелившата страна, нали?
Тя вдигна рамене, този хладен тон на разговора никак не й харесваше. Цезар нямаше намерение да възобнови връзката им; поведението му го издаваше. Сега, след почти десет години, тя пак желаеше да попадне във властта му. Да, власт. Това винаги я беше привличало в него. След Цезар всички други мъже й се струваха посредствени. Дори Понтий Аквила, една гнида. Невероятно стар и в същото време млад като при първата им среща, това бе Цезар. С чело, прорязано от бръчки, свидетелства за сражения, лишения, преодолени препятствия. С яко, непроменено от годините тяло. Както и онази част от него, която без съмнение никога вече нямаше да види.