— Какво стана с онази глупава жена, която ми писа от Галия? — попита рязко тя.
Той затвори очи:
— Мъртва е.
— А синът й?
— Изчезна.
— Май нямаш голям късмет с жените, а?
— След като имам толкова много в други, по-важни области на живота, Сервилия, това никак не ме изненадва. Фортуна е много ревнива любовница. Така я омилостивявам.
— Един ден и тя ще те изостави.
— О, не. Никога.
— Имаш врагове. Могат да те убият.
— Ще умра, когато съм готов за това — отвърна Цезар и се изправи.
Докато Цезар завземаше Запада, Помпей Велики охолстваше в Епир, влажна, неплодородна и планинска област между Македония и Гърция. Не много удобно място за събиране и обучение на войска, както скоро забеляза Помпей. Той се беше установил в сравнително равния район около благоденстващия пристанищен град Дирахиум, убеден, че Цезар няма да му досажда за известно време. Цезар щеше да опита преди всичко да обезвреди испанската му войска. Това щеше да бъде титанична битка между ветерани от двете страни, но на Помпеева територия. Освен това Цезар нямаше да има на разположение всичките си девет легиона: трябваше да осигури охраната на Италия, Илирикум, Галия — и да намери достатъчно войска, за да отнеме зърнодобивните райони от законното правителство. Дори с войниците, които успя да убеди да се присъединят към войската му при Корфиниум, в най-добрия случай щеше да събере пет легиона срещу Афраний и Петрей.
Този оптимизъм за събитията на запад продължи няколко месеца и бе подсилен от ентусиазираната подкрепа, която срещна на изток — никой, от галатийския цар Дейотар и Ариобарзан в Кападокия до гръцките съюзници в Азия, не можеше да си представи великият Помпей да загуби война. Какъв беше този Цезар? Как можеше да сравнява някакви дребни победи срещу онези мизерни гали със славните успехи на Помпей Велики, победител над Митридат и Тигран? Човек, който сваляше и въздигаше царе, покровител на всички. Обещанията за военни подкрепления се сипеха щедро, но придружени с малко, твърде малко пари.
Спокойното държане към Лентул Крус, който бе оставил хазната в ръцете на Цезар, струваше на Помпей Херкулесови усилия. Какво щеше да прави, ако не бяха двете хиляди таланта, събрани от Гай Касий в Кампания, Апулия и Калабрия? Само че те се топяха много бързо. В Дирахиум сеното струваше десет пъти повече от обичайната си стойност, да не говорим за житото, месото, боба, прасетата, кокошките…
Гай Касий тръгна из Епир, за да види какво може да се обере от големите храмове из провинцията, особено в свещената Додона. През това време Помпей събра „правителството“ си на съвещание.
— Някой съмнява ли се, че ще спечелим тази война? — попита рязко.
Последваха недоволно мърморене, приглушени протести срещу този тон. Накрая Лентул Крус се обади:
— Разбира се, че не!
— Добре! Защото, уважаеми сенатори, ще се наложи да сложите малко пари в бойната ни колесница.
Отново мърморене, този път на изненада, забележки за неуместността на тази метафора на такова заседание на сената. Накрая Марк Марцел се осмели да попита:
— Какво искаш да кажеш, Помпей?
— Искам да кажа, уважаеми сенатори, че ще се наложи да поискате от банкерите си в Рим всички пари, които могат да ви осигурят, и ако не стигнат, да започнете да продавате имоти и предприятия.
Последваха възгласи на ужас, приглушени реплики за неприемливостта на това искане. Накрая се обади тъстът на сина му, Луций Скрибоний Либон:
— Не мога да продам имотите си! Ще си загубя сенаторския статус!
— В момента, Либоне — изсъска Помпей, — сенаторският ти статус не струва пукната пара! Приемете го: всеки от вас трябва да бръкне с лепкавите си пръсти в алчното си гърло и да изплюе достатъчно пари, че да можем да финансираме кампанията!
Чуха се възгласи на негодувание, недоволство срещу този тон, този тон! Накрая Лентул Крус отново се обади: