Това идва да покаже, че войната срещу Цезар съвсем не е приключила. В Африка ще се създаде ново ядро на съпротива, тъй като всички бегълци се насочват натам. Ние все още сме живи и борбени и още контролираме моретата. Моля те, обични ми татко, събери корабите си и ела или при мен, или върви в Африка.“
Отговорът на Помпей бе кратък:
„Скъпи сине, прости ми. Аз вече с нищо не мога да помогна за републиканската кауза. Дните ми са свършени. А и няма да поема каквото и да било командване, ако Лабиен и Катон ще ми дишат във врата. Аз отпаднах от надпреварата. Какво ще правиш, остава твое решение. Ала се пази от Катон и Лабиен. Единият е закостенял идеолог, другият — варварин.
С Корнелия и Секст заминавам далеч, много далеч. Не пиша къде, в случай че писмото попадне във вражи ръце. Ще изоставя двамата Лентули, които ме придружаваха досега, без да разкрия намеренията си. Надявам се да им се измъкна тук, в Аталия.
Пази се, сине. Обичам те.“
Денят на заминаването дойде в началото на септември — корабът на Помпей се измъкна от пристана на Аталия тайно от двамата Лентули и шейсетте сенатори. Той взе три от триремите, а останалите девет остави, за да бъдат пратени на Гней в Коркира.
Отбиха се за кратко през Сиедра в Киликия, след това прекосиха морето до Пафос в Кипър. Префектът на острова, сега под римско управление, бе един от синовете на Апий Клавдий Пулхер Цензора и с готовност помогна на Помпей.
— Много съжалявам за толкова ненавременната смърт на баща ти — поднесе съболезнованията си Помпей.
— И аз — отвърна Гай Клавдий Пулхер, макар че никак не изглеждаше натъжен, въпреки че той направо се беше побъркал.
— Чух нещо такова. Поне си спести някои разочарования като Фарсалус.
Толкова трудно му беше да произнесе Фарсалус!
— Да. И двамата бяхме твои поддръжници, ала това не може да се каже за целия род на Клавдиите.
— Всички велики фамилии са раздвоени, Гней Клавдий.
— За жалост не можеш да останеш тук. Антиохия и Сирия се обявиха за Цезар, а Сестий, управляващ в Тарзус, никога не е крил симпатиите си към него. Всеки момент очаквам да се обяви открито в негова подкрепа.
— Как са ветровете към Египет?
Гай Клавдий застина.
— Не бих отишъл там на твое място, Велики.
— Защо?
— Има гражданска война.
Третото наводнение от възкачването на Клеопатра на престола бе най-ниско за всичките около две хиляди години, откакто се водеше статистика. Осем стъпки — това бе дори под най-долното ниво на наводнението на смъртта.
Щом Клеопатра научи, тя веднага си даде сметка, че тази година не може да се очаква никаква реколта, дори в ивицата Таше и около Меридовото езеро. Направи всичко, което беше по силите й, за да предотврати катастрофата. През февруари издаде заповед всички зърнени запаси от Среден Египет да бъдат закарани в Александрия. Среден и Горен Египет щяха да се изхранват, като напояват изкуствено тясната си ивица обработваема земя между първия праг и Тива. Тъй като цялото зърно на Египет бе собственост на царя и царицата, тя имаше пълно право да поиска такова нещо… и да наложи съответното наказание на всеки търговец или чиновник, който не се подчини — смърт и конфискация. На информаторите се предлагаха щедри суми, а ако бяха роби, и свобода.
Реакцията беше незабавна. През март царицата сметна за разумно да издаде нова заповед. С нея уверяваше ползващите се с изключително право за освобождаване от данъци и военна служба, че запазват привилегиите си… при условие, че се включат в обработването на земята. Цялото население извън Александрия трябваше да участва в производството на зърно по най-мъчителния начин — с напояване, но без никакво покачване на Нил.
Скоро дворецът бе затрупан от протестни писма. Също и с искания за сеитбено зърно и намаляване на данъците, които короната не беше в състояние да удовлетвори.
На всичкото отгоре в Александрия назряваше недоволство. Цените на храната се покачваха главоломно, по-бедните граждани продаваха малкото си имущество, за да си набавят средства за прехрана, а по-заможните пазеха ревностно парите и по-трайните си хранителни продукти. Малкият цар и сестра му Арсиное злорадстваха; Потин и Теодот с помощта на пълководеца Ахил пускаха слухове, че недоимъкът бил таен план на Клеопатра за прогонване на по-свободомислещите жители от града, като ги накара да гладуват.