Фиона му разказа за Джак. Каза му също за Чарли и бебето и обясни, че те с Шийми са оцелели само благодарение на добротата на Роди O’Меара.
— Не мога да повярвам. Всички са си отишли — заговори отнесено той. — Минаха толкова много години, но аз винаги съм мислил, че… някога отново ще видя брат си. — Той погледна Фиона с очи, изпълнени с болка. — Страда ли?
Тя се замисли за последните мигове на баща си. Помнеше как беше изглеждал в болничното легло — с изпотрошено тяло. Припомни си разговора между Бъртън и Шиън за неговата смърт и как се бяха смели. Нямаше нужда Майкъл да научава, че брат му е бил убит заради повишение на надниците от пени на час. Поне това можеше да му спести.
— Злополуката беше тежка. Не живя дълго — обясни.
Той кимна, а после поръча ново питие. Барманът постави чашата пред него. Той го изгълта, сякаш беше вода.
— Чичо Майкъл — заговори Фиона. — Двамата с Шийми ходихме до твоята къща. Какво се е случило? С Моли и бебето? С магазина?
— Още едно, Тимъти. Нека е двойно.
Току-що погълнатото питие беше последвано от още едно. Вече беше пиян. Фиона го наблюдаваше как чака с нетърпение новата чаша и барабани с пръсти по плота. Копнееше отчаяно за алкохола. Момчето, което беше срещнала, се оказваше право: той беше пияница. Чашата пристигна. Тя го следеше с поглед, докато изгълта и нея. Очите му ставаха все по-замъглени и блуждаещи.
— Леля Моли… — настоя тя.
— Мъртва е. Холера.
— Съжалявам.
— Беше слаба след раждането на бебето. Можеше и да я пребори, ако беше по-силна.
— Бебето се е родило?
— Да. Две седмици след началото на епидемията.
— Какво стана? И то ли…
— Тя оживя.
— Оживяла е! Къде е? — попита Фиона разтревожено. — Не е в апартамента, нали? — Не можеше да понесе мисълта бебето да е само в тъмния и празен апартамент.
— Не, тя е при Мери… Приятелка. — Той изпусна въздишка. Ставаше му все по-трудно да говори. — Една приятелка на Моли я прибра след погребението.
Той вдигна пръст към бармана.
Боже, не още едно, помисли си Фиона. И така едва говореше.
— Къде живее Мери? — попита. — Къде е бебето?
— С мен… У дома… При Мери…
Той ставаше нечленоразделен. Бързо трябваше да му изтръгне отговори, преди да му станеше напълно невъзможно да говори.
— Чичо Майкъл, магазинът ще бъде обявен на търг, нали? Може ли търгът да бъде отменен? Колко дължиш?
— Мразя този проклет магазин — кресна той и стовари юмрук на бара. Уплашен, Шийми слезе от стола си и се скри зад сестра си. — Няма да стъпя в него! Проклетата банка може да го взима. Това беше нашият магазин, мой и на Моли. Тя го направи красив. Накара го да процъфти. — Той млъкна, за да отпие уиски от новата чаша, която барманът му беше сервирал. Очите му блестяха от неприкривани сълзи. — Моята Моли! — изплака жално. — Пожелах да прибере и мен, когато я прибра. Не мога да продължа напред без нея… Не мога…
Той отново сграбчи чашата си. Ръцете му трепереха.
— Магазинът, Майкъл — настоя Фиона. — Колко дължиш?
— Триста и няколко долара на банката. Още около сто на доставчиците… Нямам ги… Имам само няколко долара. Ето виж. — Той бръкна в джоба си и измъкна две банкноти, а от ръката му се посипаха монети. — Проклети неща — промърмори, докато те се търкаляха по мръсния под.
Фиона опря лакти на бара и отпусна глава между ръцете си; болеше я неописуемо. Не трябваше да се случва така. Тя си беше представяла топло посрещане. Прегръдки от леля ѝ. Сандвичи и чай. И пухкаво и усмихнато бебе, което да гушка. Не си беше представяла нещата така. След минута се изправи. Трябваше да се махне от това място. Идването в Ню Йорк беше грешка. Тук нямаше семейство, което да я подкрепи. Беше съвсем сама.
Майкъл я погледна ужасено.
— Не — замоли се и стисна ръката ѝ. — Нали няма да си тръгнете? Не си отивайте!
— Уморени сме — отвърна тя и дръпна ръката си. — Шийми е гладен. Имаме нужда да отседнем някъде.
— Моя апартамент… Можете да останете там… Моля те, нямам си никого — каза той сълзливо. Алкохолът го правеше навъсен в една минута и сантиментален в следващата. — Малко е разхвърляно, но аз ще почистя.
Фиона се засмя безрадостно. Да почисти апартамента? Та той дори не си беше направил труда да си събере монетите.
Той отново я хвана за ръката.
— Моля те — произнесе.
Тя погледна чичо си в очите без особено желание. Страданието, което зърна там, беше толкова осезаемо и дълбоко, че отговорът „Не!” който се канеше да изрече, заседна в гърлото ѝ. Денят напредваше. След още час щеше да започне да се стъмва. Нямаше представа къде да търси друго място за пренощуване.