— Прекрасно. Какво друго имате?
— Тоник по моя рецепта. Прави организма по-силен и по-неподатлив.
— Да го изпробваме тогава — предложи Ник.
Започна да се облича, а Екхард пресипа тъмна и плашеща на вид течност в стъклено шишенце, запуши го и му даде инструкции как да я приема. Поръча му да го посети отново след месец, а после насочи вниманието си към следващия пациент. Ник завърза копринената си вратовръзка в хлабав уиндзорски възел, като в същото време оглеждаше лицето си в огледалото на стената. Поне още изглеждам здрав, помисли си. Може би леко блед, но това е всичко. Екхард преувеличаваше. Всички лекари постъпваха така. По този начин задържаха пациентите си. Облече си сакото и пъхна шишето в джоба. На излизане помоли рецепционистката да прати сметката в хотела му.
Слънчевата мартенска сутрин навън действаше стимулиращо. Силуетът на Ник стоеше модернистично в сивия костюм от три части и доста смелия избор на кафява вратовръзка, обувки и палто вместо черни. Вървеше по Парк Авеню — с надеждата да хване наемен файтон — с ръце в джобовете. Походката му беше пружинираща и странно грациозна. Хладният въздух придаде цвят на бледото му лице с високи скули и смайващи очи с цвят на тюркоаз. Привличаше множество възхитени погледи, макар да не беше наясно за това, потънал в собствените си мисли.
Най-накрая успя да се качи на файтон и поръча на кочияша да го откара до Грамърси Парк. По път отмина една галерия на Четирийсета улица. Със своята бяла тента със златен ръб и лъскавите си месингови врати, оградени от бронзови вази, тя изглеждаше изключително просперираща. Докато се взираше в нея, на лицето му се изписа твърда решимост. Той щеше да открие своя галерия и тя също щеше да просперира. Нямаше да допусне болестта му да надделее. Беше замесен от кораво тесто и щеше да го докаже. На Екхард. На себе си. И най-важното на баща си, който го беше нарекъл гнусна твар и го беше посъветвал да пукне бързо, та да спести позора на семейството си. Против волята му в главата му изникна образът на мъжа. Внушителен, енергичен и мрачен. Богат отвъд границите на човешкото въображение. Могъщ. Чудовищен.
Разтърси глава, за да отпъди мисълта за него, но не се получи и той зърна баща си вечерта, когато беше научил за заболяването на Ник и с изкривено от ярост лице го беше запратил към стената. След това той остана да лежи на пода, като едва си поемаше въздух и наблюдаваше черните върхове на оксфордските на баща си, докато той крачеше из стаята. Купените от „Лобс” обувки бяха лъснати до плашещ блясък. Ръбовете на панталоните от „Пулс” бяха изрядни. За него външният вид беше всичко. Говори и се обличай като джентълмен и се превръщаш в такъв, без значение дали биеш конете, прислугата и сина си.
Ник се откъсна от спомена и посегна към часовника си. Имаше среща с агента по недвижими имоти, за да огледа помещения за галерията си. По грешка отвори задната част на кутийката. В скута му падна старателно изрязана малка снимка. Вдигна я и сърцето му се сви, докато наблюдаваше усмихващия се от нея млад мъж. На стената зад гърба му се виждаше надпис, гласящ: „Ша Ноар”. Ник си спомняше мястото така ясно. Почти успяваше да вкуси абсента и да подуши нощния въздух — наситена смесица от цигарен дим, парфюм, чесън и маслени бои. Можеше да зърне приятелите си — лицата им, опърпаните им дрехи и изпоцапаните ръце. Притисна ръка към сърцето си и почувства ударите му. Поражения ли? Ако покъртителната загуба от предишната есен не го беше накрала да спре да бие, тогава какво биха сторили някакви си увреждания? Продължи да се взира в снимката и внезапно вече не беше в Ню Йорк, а се беше озовал обратно в Париж. Хенри седеше срещу него в едно кафене и носеше любимото си виненочервено сако. Не беше март, а май, вечерта, когато се срещнаха. Отново беше там, на Монмартър…
— … Двеста и петдесет франка за този… плакат? — кресна Пол Гоген на завален от виното френски. — Та той изглежда като току-що свален от улична лампа.
— По-добре плакат, отколкото детска рисунка… като твоите бретонци — не остана длъжен Анри дьо Тулуз-Лотрек, с което предизвика изблик на смях у останалите от компанията.
По-рано същия ден Ник беше продал една от картините на Тулуз-Лотрек, колоритен портрет на Луиз Вебер, танцьорка известна с прякора Ла Гулю. Работодателят му, прославеният търговец на художествени произведения Пол Дюран-Рюел се беше колебал дали да представят Тулуз-Лотрек, но Ник настоя и той му позволи да изложи няколко от платната му. Ник получи съвсем дребна комисиона от сделката, но спечели нещо друго — победа за новото изкуство.