Несъмнено беше подвиг да успееш да продадеш творба на някого от новото поколение. Пласирането на произведения на Мане, Реноар или Морисо — онези, положили началото — беше достатъчно трудно. Но Ник имаше вяра. През 1874 година, когато се беше зародил авангардът, те също не са могли да продадат нищо. Един критик беше използвал за идея името „Импресия, изгрев” на едно платно на Моне и ги беше отхвърлил до един, определяйки ги като импресионисти, просто някакви си дилетанти. Те се опълчваха срещу смятаното от обществото за приемливо — исторически сцени и живопис — и се стараеха да представят реалното, а не идеалното. Навелата се над труда си шивачка за тях беше също така интересен модел като император или бог. Техниките им бяха свободни и непринудени, всичко което би пробудило емоции. Обществото ги хулеше, но Ник ги обожаваше. Реализмът, с който пресъздаваха живота, засищаше глада му за поне мъничко откровеност в неговото собствено съществуване.
Докато беше в Кеймбридж, учеше икономика, защото баща му го застави — искаше да е добре подготвен, за да поеме семейната банка „Албион” — но прекарваше свободното си време, като усвояваше история на изкуството. Първия път, когато зърна произведение на импресионист в Националната галерия, беше на деветнайсет, работеше за през лятото в банката и мразеше всяка секунда, прекарана там. След това излезе навън, нае файтон и поръча на кочияша да го вози из града в продължение на един час — където сам избереше — за да има възможност да поплаче насаме. Когато се върна в дома си същата вечер, вече знаеше, че не може да остане в „Албион”, нито да се върне в Кеймбридж. Щеше да се възпротиви на баща си и да замине за Париж. Мразеше живота си — тези задушаващи дни; семейните вечери, по време на които баща му го изпитваше с различни финансови задачи, а после го мъмреше, че не знае отговорите; непоносимите забави, на които приятелките на майка му натрапваха дъщерите си, като че бяха някакви сводници, тъй като единственият син, носещ името на баща му, беше смятан за супер добра партия. Целият му живот не бе нищо повече от преструвка. Човекът, който представляваше той, беше нещо неприемливо. Но в платната на Моне, Писаро и Дега успяваше да зърне света такъв, какъвто е, а не какъвто някой го представя и той се беше вкопчил в този образ.
Ник отпи още глътка вино, докато Гоген и Тулуз-Лотрек продължаваха да се присмиват един на друг. Наслаждаваше се безгранично. Духът беше висок, а настроението тържествуващо. Самата Ла Гулю също се появи, придружавана от възгласи и аплодисменти. Ник се озърна и забеляза Пол Синяк и Жорж Сьора да спорят разгорещено. Емил Бернар се занасяше с красив млад мъж с дълга кестенява коса, непознат за Ник художник, че сервитьорката била влюбена в него. Бяха дошли и някои от колегите му от галерията. Също и братята Ван Гог. Начумереният и кисел Винсент и сериозният Тео, директор на „Монмартър гупил” — конкурентна галерия. Забавата беше прекрасна, а също и вечерта, но тогава се случи бедата.
Ник си похапваше миди, като топеше късчета хрупкав хляб в чесновия им сос. Точно се протегна през Гоген за останалото от хляба, когато сякаш от нищото към него полетя голяма гнила зелка и го удари по главата. Той седеше, изпаднал в пълен шок и неспособен да продума, а по лицето му се стичаше слуз. Чу се вик и останалите присъстващи се разпръснаха, за да задържат нападателя… Мъжът беше заловен и върнат за яката обратно на мястото на престъплението. Оказа се, че бил разгневен от творбите на Гоген пощенски служител. И не само че отказа да се извини, но смъмри Ник, задето тъпата му тиква се изпречила на пътя и той пропуснал целта си.
Вонята беше непоносима. Ник се изправи, обяви, че трябва да се прибере у дома и да се преоблече, когато един от гостите — младият мъж, по когото си падаше сервитьорката — му предложи да го заведе до своя апартамент, където Ник можеше да се измие и да облече чиста риза.
— Името ми е Хенри… Хенри Бесон — представи се. — Квартирата ми е съвсем наблизо. Само на една пряка разстояние.
— Да вървим — съгласи се Ник.
Тичаха по всички пет рамена на стълбището до миниатюрната стая на Хенри, като Ник съблече ризата още по път. Озовал се вътре, той се наведе над малката опръскана с боя мивка и заля главата си с вода. Хенри му подаде сапун и кърпа, а след като се облече, и чаша червено вино. Ник беше бързал толкова много да се почисти, че не беше забелязал какво представлява стаята на Хенри, но сега го направи. И за негова изненада, където и да погледнеше — закачени на стената, опрени на празната камина или на оскъдната мебелировка — съзираше най-изпълнените с живот и светлина картини, които някога беше виждал. Танцуващо младо момиче, разстилащата се по кожата и с цвят на слонова кост руменина. Перачка със запретнати поли, които разкриваха месестите ѝ колене. Изображение на Халите. И после зърна една, която го смая — двама мъже по време на закуска. Единият седеше до масата с препечена филийка и вестник пред себе си, а другият пиеше кафе на прозореца. Бяха облечени и дори не се гледаха един друг, но позите им издаваха, че са любовници. Творбата беше едновременно невинна и възпламеняваща. Ник преглътна.