— Мили боже, Хенри… Показвал ли си я?
Хенри приближи, за да види за коя картина говори.
— Приятелите ни изобразяват истината, Никълъс, и заради това са замеряни със зелки. — Засмя се. — Или по-точно замеряни са представящите ги. — Усмивката му помръкна, когато докосна платното с пръсти. — Те ни показват такива, каквито сме, а хората не могат да го понесат. Кой би приел истината за моя живот?
Те не се върнаха при останалите. Изпразниха една бутилка вино, а после отвориха друга, говориха до късно за приятелите си художници, за писатели като Зола, Рембо и Уайлд, за композитори като Малер и Дебюси и за самите себе си. А на следващата сутрин, когато първите слънчеви лъчи погалиха спящия Хенри, Ник лежеше буден и просто го гледаше как диша, самият той едва способен да поеме въздух заради тази странна нова пълнота в сърцето му…
Един полицай потропа грубо по кабриолета и го изтръгна от мислите му.
— Напред има преобърната двуколка — викна към кочияша. — Никой не помръдва. Завийте по Пета улица.
Ник погледна към все още лежащата върху дланта му снимка. Сакото, в което беше облечен Хенри, го накара да се усмихне; помнеше как му го купи. Пъхна снимката обратно в кутийката на часовника. Хенри смяташе, че той е прекалено добър с него, прекалено щедър. Не беше така. Подаръците, получавани от Хенри — любовта, смеха, куража — значеха много повече. Той беше човекът, който го убеди да се опълчи на баща си, да живее живот, какъвто той избере. Отне известно време, струваше им някоя и друга разправия, включително една доста шумна сцена в Лувъра. Добре поне, че беше на английски — Хенри настояваше да го използват, за да подобри познанията си — така че повечето посетители не ги бяха разбрали, но все пак беше доста неловко.
— Хенри, моля те! Понижи глас!
— Кажи ми, че съм прав. Признай го!
— Ще ми се да можех, но…
— Но? Но какво? Не ти трябват парите му. Печелиш отлично в галерията.
— Далече от отлично.
— Не, съвсем отлично е. Стига за наема, купуваме си храна и вино. Дава ни добър живот.
— По дяволите, Хенри. Що за сцена е това? Хората ни гледат…
— Остави ги! Какво зяпате, а? Не ви влиза в работата! — тросна се на няколко любопитни жени. Погледна Ник в очите. — Кажи му да върви по дяволите, Никълъс. Остави го да прекъсне отношения с теб. Сам можеш да постигнеш успех. Ти си най-добрият търговец на Дюран-Рюел. Всяка галерия в Париж иска да те наеме…
— Да ме наеме…
— Можеш да отвориш своя собствена и да имаш клонове в Лондон, Амстердам, Рим…
— Хенри, ти не разбираш, не е така просто…
— Господа, ако обичате — предупреди ги един от уредниците.
Последва ледено мълчание. Хенри се престори на силно заинтересуван от Вермеер. Ник го наблюдаваше, докато той стоеше намръщено със скръстени ръце и спускаща се по раменете тъмна коса. Такъв красив мъж, помисли си, с такова добро и голямо сърце. Талантлив. Умен. Упорит до крайност. И аз го обичам повече, отколкото някога съм обичал някого. Безгранично.
Хенри хвърли сърдит поглед към уредника, а после изсъска към Ник:
— Искаш да се прибереш у дома. Липсва ти грозният Лондон. Дъждът. Облаците. Ти си един студен английски и не ме обичаш.
— Англичанин, Хенри. И те обичам. До лудост. Но…
Хенри го сряза.
— Тогава не обичаш себе си. Ако се върнеш, това значи смърт за теб, знаеш го, нали? Не му дължиш личното си щастие, Никълъс. Не му дължиш и живота си.
— Чувствам, че му го дължа.
— Боже мой! Но защо?
— От чувство за отговорност, вероятно. Аз съм единственият му син. Прадедите ни са положили основите на „Албион” преди повече от двеста години. Шест поколения са я ръководили; от мен се очаква да съм седмото.
— Но ти ненавиждаш банките, Никълъс! Не следиш баланса си. Дори не ходиш да внасяш комисионните си. Аз трябва да го правя.
— Знам, знам…
— Способен ли си да напуснеш Париж заради една банка? Да изоставиш живота си тук? Работата си? Можеш ли да оставиш мен?
— Но нали точно там е проблемът, Хенри? Не мога да те оставя.