Ник се беше влюбил в Хенри още вечерта, когато се срещнаха и Хенри отвърна на чувствата му. Беше имал любовни отношения преди, потайни и скрити непохватни опити, които го бяха оставили да се чувства засрамен и омърсен, но никога не се беше влюбвал. А сега беше влюбен. В цялата прелест на това състояние! Изведнъж най-баналните дейности се изпълваха с магия. Купуването на пиле представляваше неописуема наслада, защото щеше да го отнесе на Хенри, който щеше да го сготви за вечеря с бяло вино и подправки. Намирането на красиви бели рози на пазара се превръщаше в най-голямото постижение за деня — въпреки че беше продал шест картини, — защото това бяха любимите цветя на Хенри. Да отиде в „Тасър и Лот” в събота и да купи най-добрите бои и най-качествените четки — неща, за които Хенри дори не можеше да мечтае — и да ги постави мълчаливо до статива му, предизвикваше у него неописуема радост. Само след месец вече бяха наели заедно апартамент, което беше последвано от една година съвършено щастие. Ник беше повишен два пъти. Дюран-Рюел заяви, че никога не бил срещал толкова силен инстинкт у такъв млад човек. И всяка вечер имаше Хенри, при когото да се прибере. С когото да разговаря, да се посмее и да обсъди случилото се през деня.
Но на хоризонта се задаваше черен облак — баща му. Беше побеснял, когато Ник замина за Париж. В началото не го закачаше, защото се надяваше, че интересът му към изкуството е само фаза. Но сега го искаше обратно у дома. Бил навършил двайсет и една, беше му написал, и било време да поеме отговорностите си. Баща му искаше да разшири дейността на банката, да отвори клонове из Англия и Европа. Светът на бизнеса се променял, твърдеше. Искаше да направи „Албион” публично акционерно дружество и желаеше синът му да се включи в тази дейност.
Когато Ник отказа да се върне, той му отряза издръжката. Това не подейства и сега заплашваше да го лиши от наследство. Ако това се случеше, той щеше да се изправи пред загубата на огромно завещание: милиони лири, фондове и капиталовложения; градска къща в Лондон; имение в Оксфордшир; недвижима собственост в Девън и Корнуол; място в Камарата на лордовете. Беше отправил предложение към баща си: ако му дадеше още малко време, само до лятото, през септември щеше да се върне в Лондон, за да поговорят. Той се съгласи. В момента беше началото на юли. След два дни двамата с Хенри щяха да отпътуват от Париж за Арл и в следващите седмици щеше да се помъчи да реши какво да предприеме.
През прозореца на файтона нахлу студен въздух. Все още потънал в мислите си, Ник не го почувства. Двамата с Хенри бяха наели красива малка каменна къща в Арл. Разхождаха се из провинцията и нощем спяха непробудно, събуждаха се напълно отпочинали и се кълняха, че вече никога няма да се върнат в шумния и мръсен Париж. През деня Хенри рисуваше, а Ник кореспондираше с художници и клиенти или четеше. Понякога се разхождаха до града, за да хапнат в някое кафене, но в повечето случаи Хенри готвеше. Вечерта, когато сподели с него решението си, Хенри беше приготвил пита с лук. Ник не успя да хапне нито залък…
— Ужасно се тревожа за Винсент, Никълъс. Никак не е добре — заговори Хенри и си сипа бяло вино.
Бяха седнали да вечерят в двора.
— Никой от вас не е. — отвърна Ник.
— Не се шегувай. Сериозно е.
Хенри му описа проблемите с Винсент ван Гог, който също беше пристигнал в Арл за лятото, но Ник почти не го чуваше. Цяло лято бяха разговаряли за изкуство, приятелите им, храна, вино — за всичко, с изключение на онова, което им тежеше най-много. Тази вечер обаче щеше да се наложи да го обсъдят. Ник беше направил избора си. Същия следобед, докато Хенри рисуваше навън, той отиде до пощата и изпрати писмо до баща си, в което го информираше за решението си. После седна на една близка пейка и изчака, докато пощата затвори и пощенският началник изнесе чувала с писмата, за да го отнесе на гарата и да го натовари на влака за Париж, та да е сигурен, че не може да си го вземе обратно. Когато се прибра, Хенри вадеше питата от фурната. Опита се да му каже тогава, но Хенри му връчи приборите и му поръча да сложи масата.
— Днес следобед видях Винсент в града — продължи Хенри. — Толкова е отслабнал, че едва го познах. Беше облечен в старо сако и протрити панталони. Взех го за скитник. Покани ме да погледна работите му.
— И как бяха?
— Удивителни. Има натюрморт с кафеник, който на всяка цена трябва да видиш и портрет на зуав… Цветовете! Толкова впечатляващи и оригинални са.
— С други думи никога няма да се продадат.
— Е… — отвърна той и му отправи поглед, пълен с надежда. — Може би в ръцете на добър търговец, най-добрия в Париж…