Ник преглътна малко вино и задържа погледа си върху него.
— Поне ще пробваш ли?
— Да. — Ник остави чашата си, но ръцете му трепереха и я събори.
Хенри скочи да обърше разсипаното.
— Никълъс, толкова си непохватен… Виж, всичко е в чинията ги. — Хенри забеляза, че Ник не беше докоснал храната. — Защо не ядеш? Не ти ли харесва питата?
Той не отговори. Чувстваше гърдите си притиснати, като че всичкият въздух беше изтръгнат от него.
— Никълъс, какво има?
— Хенри, аз… — не можеше да произнесе думите. — О, боже… — изстена.
— Кажи ми какво не е наред. Болен ли си?
Той погледна към Хенри и хвана ръката му.
— Аз… Днес писах на баща си… — Забеляза, че лицето на Хенри пребледня и побърза да довърши. — Казах му, че няма… Няма да се прибера у дома.
Хенри коленичи до стола на Ник и докосна лицето му. Ник го придърпа към себе си и го прегърна силно, докато не го почувства да ридае.
— Хенри, защо плачеш? — попита. — Мислех, че ще си щастлив.
— Щастлив съм, идиот такъв. Щастлив съм за себе си. Плача за теб… За всичко, което ще изгубиш. Дома си, семейството си… толкова много…
— Шшт, всичко е наред. Сега ти си моят дом. И моето семейство.
Същата вечер проляха още малко сълзи, а също и се посмяха. Ник осъзнаваше, че ще потъгува известно време заради решението си. Но то беше вярното. Върнаха се в Париж в средата на август. Ник се потопи обратно в работата си, решен да осигури на приятелите си художници парите и утвърждаването, които предоставяха продажбите. Творбите на Хенри започнаха да се продават. Две платна при Дюран-Рюел, три в „Гупил”. Когато август отлетя и дойде септември, а Ник не беше чул от дома и дума, реши, че баща му е изпълнил заканата си и няма да последват нови опити за контакт. Заболя го силно, но можеше да понесе болката. От страна на Хенри получаваше трайна обич, а именно от това се нуждаеше най-много. По онова време си мислеше, че щастието им ще продължи вечно.
Файтонът спря рязко от източната страна на Ървинг Плейс, с което окончателно изтръгна Ник от спомените му. Слезе и затърси портфейла си, а после плати на кочияша. С претенция за аристокрация, каза си, докато оглеждаше квартала. Стари пари. Усмихна се и се почуди колко стари биха могли да бъдат парите в Ню Йорк. Едно поколение? Две? Стари или нови, него не го беше грижа, стига нюйоркчани да купуваха картините му.
И щяха да го правят. Дюран-Рюел беше дошъл в Ню Йорк през осемдесет и шеста година с триста платна на импресионисти и реакцията се оказа смайваща. Имаше много богати хора, притежаващи нужната изтънченост да оценят новото изкуство. А той щеше да им предложи много. Преди да поеме към Америка, прати хиляди лири в галерията — почти всичко, с което разполагаше — заедно с телеграма, в която обясняваше на бившите си колеги какво иска и им даваше инструкции да му пратят картините в склад под митнически контрол в Ню Йорк. Щяха да пристигнат до седмица. А когато това станеше, да зърне всяко от платната, щеше да бъде като да види лицата на старите си приятели. Всяко от тях съдържаше малко късче от живота на художника, от неговата душа. Нещичко от неговия живот също се съдържаше в тези платна. Неговият и на Хенри. Ако успееше в начинанието си, ако успееше да разкрие пазари за новите художници, да им осигури приходи, та да могат да продължат да работят, тогава от цялото страдание, преживяно от него, щеше да излезе поне нещо добро.
Все още с усмивка на лицето той се запъти към брокера на недвижими имоти. Екхард можеше да проявява колкото си иска песимизъм. Той нямаше планове за скорошно отстъпление. Не днес. Нито утре. Имаше важна работа за вършене и възнамеряваше да я свърши.
Глава 24
— Чичо Майкъл? — викна Фиона от прага на спалнята. — Чичо Майкъл, чуваш ли ме? Веднага трябва да се събудиш.
Спящият мъж не реагира по никакъв начин. Лежеше по гръб в леглото си между оплетените чаршафи. Носеше мърляв гащеризон и чорапи, осеяни с дупки.
— Може би е мъртъв — предположи Шийми.
— Не започвай пак, Шийми. Не е мъртъв. Мъртъвците не хъркат.
Тя отново извика името на чичо си. Той продължаваше да не отговаря и тя го разтърси. Продължи да хърка необезпокояван. Тя го шляпна леко по бузата, а после хвана ръцете му и го дръпна. Той се строполи обратно на леглото. Ядосана, тя го бутна и се запъти към банята.
През първата си безсънна нощ в Ню Йорк Фиона беше осъзнала, че Майкъл не бива да губи магазина. Прехраната му, както и нейната, зависеха от това. Предишния ден, след като сложи Шийми да подремне, беше отишла да купи продукти. Наложи ѝ се да измине седем пресечки, преди да намери читав магазин. Собственикът беше разговорлив и я попита коя е, а после обясни, че познавал чичо ѝ и знаел колко здраво се е трудил, за да спести парите, с които да купи сградата.