Фиона го последва с Шийми по петите ѝ.
— Но не те ли е грижа за магазина? — попита. — Не те ли е грижа за теб самия? За бебето ти? Не те ли е грижа за нас?
Майкъл изсумтя.
— Да ме е грижа за вас ли? Момиче, аз дори не ви познавам.
Фиона се отдръпна, сякаш ѝ бяха ударили шамар. Ти, мръснико, помисли си. Ако се беше случило обратното, ако неговите деца бяха потърсили помощ от родителите ѝ, баща ѝ никога не би се отнесъл така зле.
— Ще свършиш на улицата — заяви му, а търпението ѝ се изчерпваше, като че беше запаленият фитил на пръчка динамит. — Скитник без място, където да се приюти. Ще спиш из канавките. Ще се храниш от кофите за боклук. И то само защото не желаеш да се стегнеш. Мислиш ли, че другите хора не преживяват загуби? За единствен ли се смяташ? Едва не се побърках, когато умряха родителите ми, но го преживях. Също и Шийми. Истината е, че едно петгодишно дете има повече… кураж от теб.
Това го накара да спре.
— Не се отказваш, нали? — заяви и бръкна в джоба си. Фиона трепна, когато той хвърли нещо към нея. То се приземи с издрънчаване в краката ѝ. — Ето! — кресна. — Вземи го! Вземи проклетия магазин. Твой е. Просто ме остави на мира. Наду ми главата.
Той напусна апартамента, хлопвайки вратата зад гърба си. Фиона почувства, че очите ѝ се пълнят със сълзи. Погледна към пода, за да не ги забележи Шийми. Погледът ѝ попадна върху предмета, хвърлен от Майкъл. Открояваше се ярко на фона на тъмните дъски. Беше ключ. Думите на Майкъл кънтяха в главата ѝ. „Вземи го. Твой е.” Наведе се и го докосна, а после бързо дръпна ръка.
Какво си мислеше? Луда ли беше? Човек имаше нужда от много знания, за да ръководи магазин — как да поръчва вярното количество стока, как да следи наличните продукти и да разчита книжата с баланса. Тя нямаше подобни познания, Джо ги имаше. Но Джо го няма, нали така, обади се глас в главата ѝ. Онзи глас, който все ѝ посочваше неща, за които тя би предпочела да не мисли. Той е в Лондон, продължи, заедно с Мили Питърсън. А ти си в Ню Йорк и нямаш работа, живееш в сграда, която ще бъда продадена пред очите ти, ако не спреш да мрънкаш и не намериш начин да го предотвратиш.
Тя протегна ръка и стисна ключа между пръстите си. Докато го правеше, чу стъпки по стълбите, последвани от колебливо почукване. Вратата се отвори с изскърцване.
— Майкъл? — прозвуча нечий глас. — Тук ли си?
Тя грабна ключа от пода, пъхна го в джоба си и се изправи.
— Хей. — Някаква жена подаде глава вътре. — Майкъл? О! — възкликна стреснато. — Мили боже! Накарахте ме да подскоча. — Тя влезе с притисната към гърдите червена и месеста ръка. Беше дребна и набита, с гъста кестенява коса, прибрана в кок, добродушно кръгло лице и големи кафяви очи. Ръкавите ѝ бяха навити, а ръцете ѝ бяха опръскани със сапунена пяна. — Аз съм Мери Мънро. Наемателка съм на Майкъл. Живея на горния етаж — обясни.
— Аз съм Фиона Финеган. Това е брат ми Шийми. Племенници сме на Майкъл. Съжалявам, че ви стреснахме. Нямах такова намерение.
Очите на Мери обходиха мокрото от сълзи лице на Фиона.
— Чух крясъци. Затова слязох — обясни с мек шотландски акцент. — Явно ви е посрещнал доста топло.
Фиона се усмихна вяло.
— Не беше точно посрещането, което очаквах — отвърна.
Мери поклати глава.
— Качете се горе. Изглеждате така, сякаш чаша чай ще ви дойде добре.
Тя продължи да бъбри, докато ги водеше към третия етаж. Фиона научи, че пристигнала от Шотландия преди десет години и от три години живее в сградата заедно със сина си и свекър си. Мъжът ѝ бил починал. Загинал при злополука с влак. На вратата ги поздрави високо момче на около четиринайсет години, което Мери представи като свой син.
— Извади хубавите чаши и чинийки, Иън, и сложи чайника на печката — поръча и ги настани до кухненската маса. — Нека само изплакна и простра, а после всички ще пийнем по чай.
Кухнята на Мери миришеше на хубави неща — хляб, бекон и канела. Мивката блестеше. Печката беше съвсем чиста. Линолеумът на пода беше износен и прокъсан на места, но прясно лъснат. На прозореца висяха бели дантелени завеси. Скромна, но безупречно чиста, тя напомни на Фиона за кухнята на майка ѝ и присъствието ѝ тук я утеши.
— Искате ли да хвърлите око на братовчедка си? — попита Мери, докато изцеждаше купчина пелени.
— Бебето? Тя тук ли е?
— Да, в дневната е. Много хубаво момиченце. При мен е от погребението насам.
— О, толкова се радвам, че тя е добре — каза Фиона. — Майкъл спомена, че е при приятелка, но не каза къде. Дори не ми каза как се казва.