Мери поклати глава.
— Той вече не знае собственото си име. Името ѝ е Елинор. Кръстена е на майката на Моли. Ние ѝ казваме Нел. Хайде, идете да я видите. Аз свършвам.
Фиона отиде в дневната. Зърна от един кош за пране да се размахва дундеста ръчичка и чу тъничко гласче да подвиква жизнерадостно. Надникна вътре. Малкото момиченце беше истинска кукла. Имаше черна коса и сини очи като баща си, но беше наследила красивото кръгло лице на майка си. Когато Фиона хвана малката ѝ ръчичка и погука, беше възнаградена с широка беззъба усмивка. Вдигна бебето и го отнесе в кухнята, безкрайно доволна, че за него се грижат добре.
— Готово! — обяви Мери, докато простираше последната пелена на въжето пред прозореца. Усмихна се, като видя как Фиона и Нел си гукат една на друга.
— Истинска малка принцеса. Кажи ми, Фиона, ти момичето на Патрик Финеган ли си? От Лондон?
— Да.
— Така и помислих. Акцентът те издава. Моли ми е разказвала за брата на Майкъл. Мисля, че се надяваше да придума брат ти… Чарли, нали така?… Да дойде в Ню Йорк, за да работи за тях.
— Щеше да се радва.
— Щеше? Той не е ли с вас?
— Не. Умря преди няколко месеца.
— Съжалявам! — каза Мери и остави чайника, който тъкмо беше хванала, обратно на печката. — Колко ли ужасно е било за теб и родителите ти да го изгубите така млад.
— Всъщност изгубихме тях, преди да изгубим Чарли — обясни Фиона. Мери изостави окончателно чайника и седна до масата, а Фиона ѝ разказа съкратена версия на всичко случило се с нея и Шийми през последните няколко месеца.
— Боже, Фиона, след всичко това да пътуваш чак до Америка и да откриеш чичо си в такова състояние. Какъв ли шок си преживяла.
— Така е. Не съм сигурна, че мога да го преглътна — промълви тя с горчива нотка в гласа. — Според онова, което са ми казвали родителите ми за него, той бил добър човек. Никога не съм очаквала да се държи така грубо.
Мери поклати глава.
— Не е груб. Не мисли така за него. Или поне… не беше. Беше най-милият човек. Винаги усмихнат и готов да помогне. Добър човек и добър съпруг. Работлив. Ремонтира техния апартамент и се канеше да стори същото с моя. Също така искаше да разшири магазина. Имаше толкова много планове. Ако Моли можеше да го зърне сега, това би разбило сърцето ѝ. Не знам какво да правя. Пробвах с благи думи и със закани. Отнех му Нел. Нищо не действа. Скоро ще се озове на улицата. И тогава какво? Моли беше най-добрата ми приятелка. Обичам Нел като свое собствено дете. Какво ще ѝ обясня, когато порасне? Че баща ѝ я е изоставил ли? — Гласът ѝ пресекна. — О, ето, започва се. — Тя обърса очи. — Съжалявам. Не мога да се примиря с онова, което си причинява сам. От мъка е. Знам го. Така и не заплака, Фиона. Нито веднъж. Таи всичко в себе си. Пие и крещи, а онова, което трябва да стори, е да ридае.
Мери ѝ сипа чай. Наряза джинджифилов кейк и им сервира големи парчета. Фиона отхапа от своето. Беше много вкусен и тя похвали Мери. Отпи от чая си. Той беше ужасен. Също така лош като онзи, който беше купила предишния ден. Собственикът на магазина го описа като „изтънчен”. Според нея „помия” беше по-подходяща дума. Беше третокачествен кангау, черен китайски чай, слаб и безинтересен като стар сламен дюшек. Стюарт Брайс, човек, с когото двамата с Ник се сприятелиха на кораба и вносител на чай и кафе, който в момента откриваше филиал на фирмата си в Ню Йорк, ги беше предупредил за чая в Америка. Тя си беше отбелязала на ум да си набави индийски чай при първа възможност. Като всички лондончани Фиона намираше живота по-лесен за понасяне с чаша силен чай в ръка.
Мери сложи захар в своята чаша, а после добави:
— Не знам дали си наясно, но той е на път да изгуби магазина. Ще е лошо за него, а също и за нас. Новите собственици може и да не позволят да останем. Не знам къде ще отидем. Майкъл не ни взимаше много. А и не знам къде ще открия квартира със заден двор за Алек и растенията му. Говоря за свекър ми. Той е градинар. Вече не намира много работа, защото е прекалено стар, но все още изкарва по някой долар.
В будните ѝ очи се четеше тревога.
— Точно заради това крещяхме преди малко — обясни Фиона, която все още страдаше при спомена за разправията с Майкъл. — Надявах се да работя за него. Някой ден искам да отворя собствен магазин. Надявах се, че ще ме научи на нужното.
— Ако само имах парите — отвърна Мери, — сама бих платила на проклетата банка. Но той дължи цяло състояние… Стотици долари.
— Това не би помогнало — заяви Фиона, докато се взираше в чашата си. — Вече опитах. Имам малко пари и предложих да изплатя дължимото, но той отказа. — Тя разплиска леко течността и произнесе бавно: — Но ми даде ключа. И ми каза да взема магазина.