— Да.
— Може ли да го получа?
— Не, касовият апарат не е твой. И магазинът не е твой — заяви силно. Беше толкова пиян, че му се налагаше да се опира в бара, за да не падне от стола.
— Но ти каза да го взема.
— Промених си решението. Не искам да отваря отново.
— Ти, проклетнико! Дай ми глупавия ключ! — кресна тя, изгубила търпение.
— Първо ми дай един долар.
— Какво?
— Дай ми един долар и ще ти дам ключа.
— Не мога да повярвам. Искаш да ми продадеш ключа? Нямаш ли срам?
— Имам много срам, мило момиче. Парите са тези, които не ми достигат.
Фиона стоеше на мястото си и кипеше. Не желаеше повече пари да преминават от ръцете на Майкъл в тези на Тим Уелън, но ключът ѝ трябваше. Измъкна една банкнота от джоба си и я размени за ключа.
— Един долар — обяви. — Това е всичко, което ще получиш, така че по-добре да изкара по-дълго.
Отправяйки мрачен поглед първо към чичо си, а после към Тим Уелън, тя се обърна и тръгна към вратата. С ръка на бравата се обърна обратно към Майкъл и допълни:
— Трябва да знаеш, че е голяма красавица. — Той се взря неразбиращо в нея. — Дъщеря ти. Нел. Има сини очи и черна коса като теб, но останалото е от Моли.
Лицето му се изкриви от болка при споменаването на името на жена му.
— Нел ли са я кръстили? — попита и поръча ново питие.
— Глупак — промърмори, припомняйки си за случилото се.
Отчаяно се нуждаеше от помощта му. Колкото и да беше тежко, чистенето беше нещо, с което щеше да се справи. Но разговорите c банки и кредитори изискваха умения, каквито не притежаваше. Двама от доставчиците на Майкъл — мелничарят и рибарят — вече се бяха отбили. Видели, че магазинът е отворен и дойдоха да настояват за парите си. Тя им плати с надеждата да се постави в добра позиция и да ги придума да заредят отново. Те отказаха. Как щеше да намери нови доставчици? А когато ги намереше, как би разбрала, че не ѝ взимат прекалено много? Още дори не знаеше цената на стоките. Или пък с какво се хранеха американците. Откъде да разбере какви количества да поръча? Дали магазин с тези размери продаваше чувал от двайсет килограма овесено брашно за седмица? Или два чувала? Или пък десет? Колко мляко щеше да ѝ е нужно за един ден? Колко пържоли и наденички? Нямаше да се получи нищо. Тя беше прекалено неопитна. С това начинание нямаше да стигне по-далече от банката. Предишния ден, понеделник, отиде и си уреди среща с управителя за края на седмицата. Той щеше да види, че не ѝ е ясно как се ръководи магазин и щеше да я изхвърли.
Инстинктивно бръкна в джоба, за да докосне синия камък, даден ѝ от Джо, както правеше винаги щом се разтревожеше или уплашеше, но него го нямаше. Разбира се, че го нямаше, нали го продаде? Изпълни я чувство за загуба. Копнеше за Джо, изпитваше толкова силна нужда да е тук. Той би постъпил с разбиране. Всичко това не би било така трудно, ако се бяха захванали заедно. Когато се почувстваше разстроена, той би я закачал и целувал, докато не я разсмееше, както беше правил винаги преди. Беше така болезнено да мисли за него. Все едно че докосваше с пръсти голяма и грозна синина, за да провери дали още боли и потръпваше, когато установеше, че тя винаги, винаги болеше. Защо просто не можеше да забрави за него, както той забрави за нея в нощта на онова празненство?
Часовникът на стената отбеляза пладне. В Лондон е пет часът, помисли си. Краят на работното време във вторник. В този момент напускаше службата си, за да се запъти към дома си, където ѝ да се намираше той. Зачуди се какъв ли беше животът му сега. Дали живееше в луксозна къща? Дали се обличаше в скъпи дрехи и се возеше във файтон? Дали беше важен служител във фирмата на Питърсън? Беше ли щастлив? Мисълта, че Мили може да го погледне в очите всеки ден, да го види да се усмихва, да го докосне, наистина я убиваше. А тя? Тя вече никога нямаше да устреми поглед към него. Може би си беше у дома и вечеряше или пък беше в някой изискан ресторант, или…
Където ѝ да се намираше, мръсникът не беше затънал до уши в хаоса на запуснат магазин, покрит с прахоляк и саламура от туршия, припомни ѝ възмутено вътрешният ѝ глас. Фиона се опита да се възползва от забележката му. Помъчи се да изпита гняв вместо тъга; така беше по-лесно. Опита се да убеди сама себе си, че не я интересува къде е той и какво прави, защото го мразеше. Но не беше така. Обичаше го. Все още. Въпреки всичко. И онова, което желаеше най-много на света, беше той да влезе през вратата, да я поеме в обятията си и да ѝ каже, че всичко е било една ужасна грешка.
Няма голяма вероятност за това, каза си. С усилие прогони мислите за Джо. Имаше работа за вършене и не можеше да си позволи да губи време за самосъжаление. Стените имаха нужда от боядисване. Нямаше представа къде да отиде, за да купи боя, но си спомни, че видя празни кутии до бордюра пред съседната сграда, когато пристигна първия ден. Който и да живееше там, явно тъкмо беше боядисвал. Може би той или тя щяха да ѝ кажат къде да отиде. Излезе навън и в този момент пред магазина спря кабриолет. Вратата се отвори и отвътре изскочи висок рус мъж с кошница за пикник в ръка.