— Никълъс! — възкликна щастливо тя. — Какво правиш тук?
— Липсваше ми! Знам, че се уговорихме да се срещнем в четвъртък, но не можех да чакам.
Фиона беше възторжена да го види. Дори само усмивката му успяваше да повиши духа ѝ.
— Изглеждаш прекрасно — отбеляза.
И това беше самата истина. Както винаги имаше красив и елегантен вид. Може би само лицето му бе прекалено бледо.
— А ти приличаш на мръсна малка клошарка — отвърна той и обърса вакса от брадичката ѝ. — С какво си се захванала, за бога? — Той я обходи с поглед, оглеждайки навитите ръкави и запретната пола. Хвърли поглед към боклука, струпан на бордюра, празния магазин и надписа, огласяващ предстоящия търг, който все още висеше на прозореца, а после се намръщи. — Май нещата не се подреждат по план, дърта пъстърво.
— Не, не точно — отговори тя и се усмихна на странната му проява на привързаност.
Наричаше я с най-ужасни имена. Стара обувка. Стара чанта. Стара къртица.
— Какво стана?
Тя въздъхна.
— Ами… Леля ми е починала, чичо ми се е пропил и не работи от месеци. Банката го е лишила от правото да ползва магазина и е обявила търг. Имам уговорка с управителя да разбера дали ще ми позволят аз да поема нещата. Вече изхарчих прекалено много от собствените си пари, за да платя на кредитори. И може да е било за нищо. От банката спокойно може да ми откажат.
— Разбирам.
— Как са нещата при теб?
— Фатално — отвърна бодро той. — Не мога да намеря къде да живея. И също така не мога да намеря помещение за галерията си. Или са прекалено малки, или прекалено запуснати, или прекалено скъпи. А преди час получих телеграма, че всички купени от мен картини — цялата ми налична стока — са били натоварени на погрешен кораб и са заминали за Йоханесбург. Към проклетата Африка. Ще мине цяла вечност, преди да пристигнат тук. Хотелът ми е много шумен. Храната е ужасна, а чаят не подлежи на коментар. Не разбирам никого в този ужасен град. Те не говорят английски. И са отвратително груби.
Фиона му се усмихна широко.
— Мразя Ню Йорк — обяви тя.
— Също и аз. Ненавиждам това противно място — отвърна той и също се усмихна.
— Но когато слязохме от кораба, ти каза…
— Няма значение какво съм казал. Бях опиянен. — Той положи ръка на рамото ѝ.
— О, Ник — въздъхна тя и отпусна глава. — Каква бъркотия.
— Голяма.
Вдигна поглед към него.
— Какво ще правим?
— Ще отворим шампанско. Незабавно. Няма нищо по-подходящо.
Фиона прибра нещата му в магазина и му обясни, че трябва да отиде до съседите, за да попита откъде да купи боя. Той беше готов да я придружи. Докато стояха пред вратата, отвътре се чуха гласове — на мъж с нюйоркски изговор и на жена с италиански акцент. Звучеше, сякаш се карат. Фиона, вече вдигнала ръка да почука, се отдръпна, но те я забелязаха и само след секунди ведър млад мъж с пъстри тиранти и съответстваща вратовръзка вече ги подканяше да влязат.
— Влезте, влезте! Аз съм Нейт. Нейт Фелдман. А това е съпругата ми Мадалена. — Поразителна тъмноока жена с купища гъста черна коса, прибрана в хлабав кок, им помаха иззад чертожна маса. Беше облечена в покрита с боя бяла блуза и тъмносива пола.
Фиона представи себе си и Ник, а после добави:
— Аз… Надявах се да ми кажете откъде да купя боя. За стени. Чистя съседния магазин… Магазина на чичо ми… Преди няколко дни забелязах отвън празни кофи от боя… Надявам се, че не ви прекъсваме.
— О, чули сте ни да крещим — отбеляза Нейт и се засмя. — Не се тревожете. Така работим. Първо крещим, а после идва ред на ножовете и пушките и който остане прав, печели. — Той погледна към обърканото изражение на Фиона, а после и на Ник. — Шегувам се. Това е само шега. Нали разбирате… Ха, ха, ха. Сега чуйте идеята ми и кажете какво мислите. — Той оформи с ръце във въздуха очертанието на голям плакат. — Представете си фургон с надпис: „Хъдсънс Зелцър, а кочияшът се е навел напред и казва на вас, клиентите: „Стомахът ли ви наболява? От нашите мехурчета болката престава. Ще ви ги доставим без забава. Вижте, имаме скица. Покажи им я, Мади… Какво ще кажете? Мислите ли, че ще проработи?