Докато всички му се смееха, Фиона почувства, че бремето върху раменете ѝ олеква поне мъничко и за първи път от пристигането си в Ню Йорк се почувства щастлива, истински щастлива. Може нещата да не се бяха наредили точно по план и може да нямаше чичо, който да я подкрепя, но пък имаше прекрасното семейство Мънро, най-вече Мери, която ѝ вдъхваше толкова кураж. Също така имаше своя така скъп Ник и новите си приятели — всеки от тях следващ своя мечта, — които да я развеселяват и вдъхновяват. Ако Мади и Нейт можеха да рискуват всичко в името на бизнеса си, ако Ник можеше да опита да отвори своя галерия, тогава тя можеше да изпробва да се справи с магазина.
Глава 26
— Добър ден, господин Елис. Аз съм Фиона Финеган… — произнесе по свое мнение твърде плахо Фиона.
Крачеше притеснено, а токовете на обувките ѝ чаткаха по мраморния под на чакалнята към кабинета на управителя на банката. Накъдето и да погледнеше, виждаше студен и лъскав мрамор — под краката ѝ, по тавана, навсякъде, освен по стените; те бяха покрити с фрески, изобразяващи стари холандски търговци. Една група разтоварваше кораб. Друга отваряше магазин. Трета купуваше Манхатън от индианците срещу нещо, изглеждащо като две гривни и колие. Пробва отново.
— Аз съм Фиона Финеган. Добър ден, господин Елис. — Още не беше добре. — Господин Елис предполагам. Аз съм Фиона Финеган. Добър ден…
— Сигурна ли сте, че не искате да седнете, госпожице Финеган? — попита секретарката на господин Елис, госпожица А. С. Майлс, както гласеше табелката ѝ с името. — Може да се позабави още малко.
Фиона подскочи при звука от гласа ѝ.
— Не, не, благодаря — отговори и ѝ се усмихна стреснато. — Ще остана права. — Ръцете ѝ бяха ледени, а гърлото стегнато.
Носеше най-хубавите си дрехи — шоколадовокафява пола и раирана блуза — и разчиташе на тях да ѝ вдъхнат самоувереност. Ник твърдеше, че хубавото облекло имало тази способност. Отгоре беше облякла тъмносиньото си палто, а на шията ѝ пъстрееше копринен шал с десен на рози. Косата ѝ беше усукана по начин, наподобяващ прическата, която Ник ѝ беше направил един следобед на кораба, защото беше отегчен. Кичурите коса не бяха подредени идеално — беше прекалено нервна, че да се суети толкова, — но щяха да свършат работа.
През последната седмица беше изхарчила почти триста долара от собствените си пари за магазина на чичо си. Част от тях бяха отишли за неща като нов охладител за месо, боя и нови рафтове. Другите бяха платили останалите дългове към кредитори. Надяваше се, че изчистването на задълженията ще впечатли банкерите и ще докаже, че тя е сериозна и способна.
Взираше се през прозореца в една оживена улица на име Уолстрийт, когато чу госпожица Майлс да казва:
— Госпожице Финеган, господин Елис е готов да ви приеме.
Стомахът ѝ се сви. Влезе в кабинета на Франклин Елис, помещение, облицовано с ламперия от тъмно дърво с пейзажи от Хъдсън Вали и обзаведено с мебели от масивен махагон. Той стоеше прав пред един скрин. Беше с гръб към нея, но черният му костюм, пригладената му с брилянтин коса и начинът, по който държеше показалеца си, докато завършваше да чете някакъв документ, ѝ създадоха впечатлението, че е суров човек без чувство за хумор.
Само да можеше Майкъл да присъства, помисли си вече сериозно уплашена. Само да не се налагаше да върши това сама. Предишната вечер го помоли да я придружи — наистина го умоляваше, — но никаквецът отказа. Дори да не желаеше кракът му да стъпва в магазина, можеше поне да дойде с нея до банката. Какво знаеше тя но въпроса? Нищо! Единственото, в което беше сигурна — защото прегледа разплащателната книга, — беше, че сградата е струвала на чичо ѝ петнайсет хиляди. Преди четири години той беше платил три хиляди и беше направил трийсетгодишна ипотека при шестпроцентна лихва. Вноските му бяха седемдесет и два долара на месец. Беше спрял да плаща през ноември и сега дължеше на банката триста и шейсет долара плюс двайсет и пет долара глоба. Ако Елис зададеше въпрос за печалби и проценти, ако искаше да научи каква част от предполагаемите ѝ доходи би представлявала вноската по ипотеката или какви ще са общите разходи, тя угасваше. Ще забъркам най-голямата възможна каша, каза си. Дори няма да ме изслуша. Няма да ме приеме сериозно. Няма…