Франклин Елис се обърна. Фиона се усмихна, протегна ръка и каза:
— Добър ден, господин Фиона. Аз съм Финеган Елис.
По дяволите, помисли си. Не… Искам да кажа… Аз…
— Седнете, госпожице Финеган — покани я въздържано той и посочи към стол пред бюрото си. Пренебрегна протегнатата ѝ ръка. — Разбирам, че сте тук, за да обсъдим ситуацията на Осмо Авеню номер 164.
— Да, господине — отвърна тя в опит да събере мислите си. — Разполагам с достатъчно пари да ви платя триста осемдесетте и пет долара, дължими от чичо ми. И бих желала да обмислите възможността да позволите аз да се заема с управлението на магазина.
С доста усилия тя успя да се успокои, да избистри съзнанието си и да започне методично да излага случая си. Отвори малка кожена папка, която беше взела назаем от Мади, извади квитанциите от доставчиците на чичо ѝ, показващи изплатените суми, и ги предостави на Елис да ги прегледа. След това нахвърля плановете си за скромна реклама, която да заеме половин страница от местния вестник в рамките на три недели, тъй като в неделното издание беше по-евтино да се рекламира, отколкото в съботното. Показа му и самата реклама — хващаща окото скица на магазина, направена от Мади и Нейт с писалка и мастило, възхваляваща предлагания асортимент и обслужването. Скицата щеше да служи за две цели: освен да бъде използвана като реклама, тя планираше да направи от нея и листовки с купон за сто и двайсет грама чай при всяка покупка на стойност един долар или повече.
Докато представяше плановете си за магазина, Фиона напълно забрави за притесненията си. Не забелязваше как Елис хвърля поглед към часовника си. Нито забеляза как очите му обхождат деколтето ѝ. Не разбра, че той дори не я слушаше; той обмисляше собствените си планове за вечеря. Тя не разчете правилно изражението на лицето му. Видя интерес, когато единственото, изписано по него беше бегла развеселеност — такава, каквато би донесло наблюдението на дресирано куче, което лае отговорите, като го питат за сбора на числа.
Убеждението, че е спечелила вниманието му, насърчи Фиона. Изброи подобренията, които е направила: новата боя, сандъчетата пред витрините, красивата драперия от дантела на стъклата. Разказа му за всичките си идеи как ще надделее над конкуренцията, като предлага домашни печива, по-висококачествена стока и свежи цветя. Дори планираше да осигури доставка по домовете, защото ѝ се стори добра идеята да спести малко време на жените от квартала, без да таксува услугата, стига да пазаруваха изключително в магазина на Финеган.
— Та, както виждате, господин Елис — заключи ентусиазирано тя с поруменяло лице, — струва ми се, че съм способна да ръководя магазина на чичо си успешно и да извършвам нужното плащане към вас всеки месец.
Елис кимна.
— На каква възраст казахте, че сте, госпожице Финеган?
— Не съм го споменавала, но съм на осемнайсет.
— Някога преди ръководили ли сте магазин?
— Ами… Аз… Не точно… Не, господине, не съм.
— Оценявам усилията ви от името на чичо ви, госпожице Финеган, но се боя, че сте твърде млада и неопитна, за да поемете отговорността за цял бизнес. Сигурно ще разберете, че трябва да пазя интересите на банката и вярвам, че в светлината на настоящите събития най-безопасният курс на действие остава търгът.
— Моля! Но това няма логика — възнегодува тя. — При провеждането на търг бихте изгубили пари. Аз ви предлагам да изплатя дължимите суми и да продължа да спазвам условията на ипотеката. Това значи шестпроцентна печалба за вас. Със сигурност бихте предпочели да печелите пари, вместо да губите…
— Срещата ни приключи, госпожице Финеган. Приятен ден — произнесе ледено Елис, не особено възторжен собственият му бизнес да му бъде разясняван от една осемнайсетгодишна.
— Но, господин Елис…
— Приятен ден, госпожице Финеган.
Фиона събра документите си и ги прибра в папката. С достойнство, подобаващо на кралица, а не на съкрушено момиче, тя се изправи и протегна ръка, като този път изчака, докато Елис не я пое. После напусна офиса му с надеждата, че сълзите ѝ няма да бликнат, преди да се е озовала навън. Всичката свършена работа се оказа напразна. И парите, които беше похарчила. Боже, все едно ги беше хвърлила. Как можеше да е толкова глупава и да си въобрази, че от банката биха ѝ обърнали внимание? Ужасяваше се да се прибере у дома. Знаеше, че Мери я очаква и се надява да е минало добре. Какво щеше да ѝ каже? Тя разчиташе на нея. Всички разчитаха на нея. А след като съобщеше новините, трябваше да се захване с онова, от което се ужасяваше най-много — да търси място за живеене и работа. Щеше да стане свидетел как продават сградата. Как чичо ѝ остава бездомен и се скита по улиците като обезумял негодуващ пияница.