— О, не — проплака. — О, боже…Моля те, не…
След секунди воплите ѝ се превърнаха в писъци.
Джо я вдигна на ръце и я изнесе от кабинета си. Уплашената госпожа Париш стоеше в коридора със свещ в ръката.
— Доведете, доктор Лайънс — изкрещя ѝ. — Бързо!
Джо седеше на дървената пейка пред болничната стая на Мили с глава, потънала между дланите. Беше слушал стоновете — и писъците ѝ — в малките часове на нощта, докато най-накрая те милостиво не секнаха призори.
Сега при нея бяха доктор Лайънс, две сестри и баща ѝ. Тя не го искаше около себе си и той не я кореше. Вината беше изцяло негова. Вчера трябваше да се прибере по-рано, да ѝ донесе цветя и да вечерят заедно. Така се очакваше да постъпват съпрузите. Не беше редно да воюва с нея. И не беше редно да издирва Фиона.
На сутринта след първата им брачна нощ — когато той се изниза от апартамента им в хотела, за да се напие до несвяст — се събуди с ужасяващ махмурлук, ридаеща съпруга и осъзнатия факт, че не може да живее по този начин. Не обичаше Мили и не можеше да се накара да спи с нея, но поне можеше да се отнася любезно и внимателно. Същия следобед заминаха за Франция и той изтърпя безкрайния им меден месец — лицето на Мили, гласа ѝ, безсмисленото ѝ бъбрене и непрестанните ѝ настойчиви молби да се любят — с цялата издръжливост, на която беше способен. Денем беше мил и грижлив, придружаваше я по магазините, из музеи, кафенета и театри — навсякъде, където тя желаеше да отиде. Но нощем се оттегляше в отделна стая, за каквато настояваше във всеки хотел във всеки посетен от тях град, за да потърси покой и облекчение, а също и да има възможност да скърби за стореното от него и за загубата си.
В началото беше просто оскърбена заради липсата му на внимание, но с течение на времето това прерасна в ярост. Отблъскването от негова страна нараняваше суетата ѝ. Желаеше го и не беше свикнала да бъде отхвърляна. Една седмица, след като отпътуваха от Лондон, избухна първата им от много ужасяващи разправии. В хотел „Крийон” в Париж, в коридора пред апартамента им. Прибираха се след вечеря в кафе „Дьо ла Пе“. Мили искаше той да отиде в стаята ѝ. Той отказа. Отново. Тя го обвини, че се отнася студено към нея. Извиси тон и се разплака, заяви му, че женените хора не прекарват така времето си заедно. Той изтърпя тирадата ѝ мълчаливо, запазвайки истината за чувствата си само за себе си, защото не желаеше да проявява жестокост. Тя беснееше и не пропусна да му напомни, че не се е отнесъл студено в нощта на Гай Фокс. Настояваше да научи на какво се дължи промяната.
— Тогава нямаше нищо против целувките ми — заяви укорително. — И нямаше търпение да ти падна в ръцете. В онази нощ ми каза, че ме желаеш, Джо. Каза, че ме обичаш.
— Никога не съм казвал, че те обичам, Мили — отвърна тихо. — И двамата го знаем.
До времето, когато се завърнаха у дома, отношенията им бяха стигнали до състояние на неспираща разправия. В повече сутрини Джо излизаше призори и се връщаше късно вечер, за да я избягва, като се посвещаваше изцяло на работата си. Бъкингамският дворец беше присъдил на Питърсън кралско отличие. Бизнесът се разрастваше и почти беше удвоил размерите си. Томи беше във възторг. Беше толкова доволен от Джо, колкото Мили му беше бясна. Но работата само разсейваше Джо, а не му предлагаше утеха.
Майка му му писа многократно след завръщането им в Лондон. Искаше той да я посети, имала да разговаря с него. Той обаче не отиде. Не желаеше да посещава семейството си; само щяха да видят колко е нещастен. Не можеше да понесе мисълта да се върне обратно на Монтагю Стрийт, да зърне къщата, в която беше живяла Фиона и местата, по които някога се разхождаха. Места, на които говореха за мечтите и за бъдещето си. Места, на които я беше поемал в обятията си и я беше целувал. Майка му ходи няколко пъти до къщата им и до офиса му, но той винаги отсъстваше.
Всичко, което искаше, беше да види Фиона. Само да я види. Да я погледне в очите още веднъж. Да зърне в тях себе си, а не някой друг и да се увери, че още го обича. Да чуе как произнася неговото име. Но знаеше, че няма такова право и си обеща да не го прави. Успя задълго да спази това си обещание, докато в една мартенска вечер потребността му за нея надделя и той отиде в Уайтчапъл. Сега сърцето му се свиваше при този спомен. Ако само беше знаел какво се е случило и през какво е преминала. Спомняше си ясно ужасяващия шок от новината…
— Джо, още ли си тук? Четири часът е — каза Томи Питърсън. — Не ти ли поръчах да се прибереш по-рано. Прекарай малко време с жена си.