— Исках да завърша с тези документи… — заоправдава се той.
— Те могат да почакат. Върви си у дома и прекарай една приятна вечер. Това е заповед.
Джо се насили да се усмихне, благодари на Томи и отвърна, че ще стори точно това. В мига щом тъстът му излезе, усмивката изчезна. Да се прибере у дома беше последното, което желаеше. Една вечер се прибра късно и завари Мили да седи до масата за хранене с плата, пълни с изстинала храна пред нея. Трябваше да вечерят заедно. Той обеща, а после забрави. Тя хвана едно плато със сьомга и го запрати към главата му. Само господ знаеше какво би донесла тази вечер.
Събра документите и повика каретата си. Докато се движеха на запад, той си представяше дългите часове, простиращи се пред него. Облегна се и притисна длани към очите си. Чувстваше се като затворник в собствения си живот. Не можеше да понася Албъмарл Стрийт, тази къща, Мили. Изстена, а му се искаше да крещи, докато не му остане глас. Искаше да унищожи каретата с ритници. Щеше му се да може да побегне и да се изгуби из лондонските улици. Отвори очи, разхлаби вратовръзката си и откопча най-горното копче на ризата. Въздухът в каретата беше застоял и се затрудняваше да диша. Налагаше се да излезе. Нужен му беше въздух. Нуждаеше се от Фиона.
Преди да успее да размисли, викна на кочияша да отбие. Когато спря, той му каза:
— Ще сляза. Откарай вещите ми у дома и предай на госпожа Бристоу, че ще закъснея.
— Както кажете, господине.
Спря наемен файтон, поръча на кочияша да го откара до Уайтчапъл и му даде адреса на „Бъртънс Тий”. Ако извадеше късмет, щеше да пристигне преди края на работното време и можеше да я засече на излизане. Тя щеше да му е гневна — трябваше да е готов за това, — но може би, само може би, щеше да се съгласи да поговорят.
Пристигна пред фабриката малко преди шест. Чакаше пред вратата, като крачеше и нервничеше. Най-накрая се чу свирката, вратите се отвориха и работничките се изсипаха навън. Оглеждаше лицата едно по едно, но тя не беше сред тях. Изчака, докато не излезе и последното момиче и после постоя още малко в случай, че е останала да мете или да си събира нещата. Но накрая се появи управителят и заключи вратите, така че нямаше смисъл да се надява.
Усети безпокойство, но си каза, че трябва да има някакво обяснение. Щеше да опита в кръчмата на Джаксън. Може да бе напуснала фабриката, за да работи при него на пълна смяна. Но я нямаше и там. Нито мъжът зад бара, нито момичето, почистващо масите, бяха чували нещо за нея. То му обясни, че господин Джаксън отсъствал в момента, защото отишли да посетят болната майка на госпожа Джаксън, но щял да се върне след час, ако той желае да почака. Не изчака.
Вече беше повече от неспокоен. Знаеше, че Фиона беше болна в деня на сватбата му. Имала треска по думите на майка му. Ами ако не беше оздравяла? Ами ако беше на легло и неспособна да работи? Изпаднал в паника, той затича към Адамс Корт. Госпожа Финеган щеше да му е ядосана и Чарли щеше да иска да му срита задника. Можеше да не позволят да я види. Не го бе грижа. Поне щяха да му кажат дали е добре. Трябваше да е сигурен, че е добре. У нея са парите, нашите спестявания, каза си. Те бяха достатъчни да издържат семейството ѝ за известно време. О, моля те, нека е добре, каза си. Мина напряко през теснината, водеща от Вардън Стрийт до Адамс Корт, пое по пътечката и точно се канеше да почука на номер дванайсет, когато вратата се отвори и стресната млада жена с бебе на ръце го попита какво иска.
— Трябва да видя семейство Финеган — отвърна той задъхано. — У дома ли е Фиона?
Жената го погледна, сякаш е полудял.
— Семейство Финеган ли?
— Да. Може ли да повикате Фиона, госпожо?
— Кой сте вие, младежо?
— Името ми е Джо Бристоу. Аз съм… приятел на Фиона.
— Не знам как да ви го кажа, но семейство Финеган… Те вече не живеят тук.
Сърцето на Джо се сви от ужас.
— Къде са се преместили? Нещо случило ли се е? Нещо е станало, нали? Фиона добре ли е?
— По-добре да влезете.
— Не, кажете ми какво е станало! — кресна той с широко разтворени очи, пълни със страх.
— Ще е по-добре, ако влезете — повтори жената. — Моля ви.
Тя го хвана за ръкава и го поведе по къс коридор към стая в задната част на къщата. Настани го на единствения стол в помещението, а тя седна на леглото с бебето в скута си.
— Аз съм Луси Брейди — представи се. — Бях съседка на Кейт преди… — Тя поклати глава натъжено. — Не мога да повярвам, че не сте чули или не сте прочели нещо по въпроса. Пишеше по всички вестници.
— Да чуя за какво? Трябва да ми кажете, госпожо Брейди. Моля ви.