— Какво мислиш сега?
Роди отпи от бирата си и остави чашата обратно на масата.
— Не знам. Във всичко това няма никаква логика.
— Роди, тя е някъде съвсем сама — произнесе тревожно Джо. — Трябва да я открием.
— Опитах! Помолих всичките ми колеги да я търсят. Успях да разпратя описание на нея и Шийми до всяка гара в града, но не постигнах нищо. Никой не ги е виждал.
— Ами частен детектив?
— Мислих по въпроса, но нямам парите.
— Аз ги имам. Посочи ми име. Ще го наема още тази вечер. Трябва да е някъде из Лондон. Не би се качила на влака за някое непознато място. Дори не се беше качвала на дилижанс, преди да я заведа до Ковънт Гардън. Не може да е отишла далече.
Роди записа име и адрес на парче хартия и го подаде на Джо, като му каза да не забравя да предаде, че го праща Роди O’Meapa. Поръча му да се отбие в мига, щом научи нещо. Изпрати Джо до вратата и макар да не му стисна ръката, пожела му късмет. И за един кратък миг на Джо му се стори, че редом с гнева и тревогата върна нещо друго в кафявите очи на Роди. Стори му се, че забеляза там мъничко тъга. Заради него.
В десет вечерта около редиците външни сергии на пазара в Ковънт Гардън беше плашещо тихо. Кръглите плетени кошове, с които носачите разнасяха стоката, бяха струпани на висок куп. Улицата беше осеяна тук-там със счупено цвете или смачкан плод, а въздухът беше изпълнен с миризма на гнили зеленчуци. Джо винаги се изненадваше, когато се връщаше в офиса си след късна вечеря с клиент как така толкова нетърпимо шумен сутрин, пазарът беше толкова тих и изоставен вечерта. Докато пресичаше тясната улица и преминаваше през една открита аркада, за да достигне до павиран площад, успяваше да долови миризмата на коне от близката конюшня. Чу един да цвили и да потропва с копита. Сигурно има мишка в сеното му, каза си. Уини, конят на баща му, ги мразеше.
— Джо. Джо Бристоу — прозвуча нечий глас от мрака.
Джо спря. Не беше забелязал жива душа, когато тръгна по площада.
— Насам.
Той се обърна и видя някакъв мъж да стои облегнат на една от металните колони, носещи аркадата. Фигурата се оттласна и излезе от сянката. Джо го разпозна. Стан Кристи. Момче от Уайтчапъл. Като малки учеха в един клас до деня, когато учителят им реши да дисциплинира Стан с пръчка, а Стан на крехката възраст от дванайсет години изтръгна пръчката от ръцете му и го преби до несвяст.
— Как са нещата при теб? — попита Стан докато крачеше бавно към него.
— Чудесно. Доста си се отдалечил от дома тази вечер.
— Да. Изминах целия този път, за да дойда да те видя.
— Трогнат съм, приятелю. Не знаех, че се интересуваш толкова много от мен.
Стан вървеше с ръце зад гърба си, като че беше преподавател или свещеник. Тъй като не беше нито едно от двете, Джо беше убеден, че крие нещо. Тояга. Нож. Със Стан човек никога не знаеше.
— Правя някои проучвания. За шефа са — обясни.
Показа дясната си ръка, докосна носа си с пръст и отправи към Джо многозначителен поглед.
— Така ли? И кой е твоят шеф? Министър-председателят? Принцът на Уелс?
— Мери си приказките, момче. Господин Шиън не обича умници.
Шиън. Шиън Бомбето. Боже! Нямаше представа, че Стан работи за него.
— Какво иска Шиън от мен? — попита с равен тон.
— Иска да научи къде е дъщерята на Финеган. Всички знаят, че тя беше твое момиче, преди да подредиш дъщерята на Питърсън. Помислих, че може да имаш представа.
— Какво общо има той с Фиона? — попита гневно Джо с вече паднали задръжки.
Интересът на Шиън към Фиона никак не му се нравеше. Стан вече се беше доближил до него и му се прииска да носеше у себе си своя сгъваем нож. Или лоста, който използваше за сандъците с плодове. Или бръснач. Връзка ключове, които можеше да преплете между пръстите си. Боже, би използвал дори тирбушон.
— Господин Шиън задава въпросите, Джо. Не отговаря на тях.
— Така ли? Ами ето го отговорът: кажи му да вземе да се изпикае в грозното си бомбе. Как ти звучи това?
Стан се подсмихна. Само секунда по-късно замахна с бухалката, която криеше зад гърба си. Джо беше подготвен; бързо се наведе. Тоягата не уцели главата му, а закачи рамото му. Ругаещ от болката, той заби глава в лицето на Стан и с удовлетворение чу изхрущяването на счупения му нос. Стан изкрещя. Вдигна ръка към лицето си и остави тялото си незащитено. Джо го удари в зоната на единия бъбрек. Стан изпусна бухалката, а Джо я вдигна и я притисна с цялата си сила към гърлото му.
— Само мръдни и се кълна, че това ще ти струва живота.
— Добре, добре… — произнесе дрезгаво другият и вдигна окървавените си ръце.