Джо плати на Бенджамин за камъка. Стисна го между пръстите си, докато детективът завършваше доклада, убеден, че Фиона вече е извън Лондон. Че е отпътувала за някъде. Но за къде? Бенджамин също смяташе, че е напуснала града. Заяви, че и той би го сторил, ако Шиън беше по петите му.
Това щеше да направи откриването ѝ още по-трудно. Тя нямаше приятели и роднини извън Лондон, което означаваше, че няма нито една логично допустима посока. Бенджамин му каза да не губи надежда. Беше убеден, че и друг освен собственика на заложната къща я е видял да напуска Уайтчапъл. Щеше да разговаря с кочияшите на наемни файтони, които се трупаха на Комършъл Роуд, за да провери дали някой от тях няма да я разпознае по описание и ако наистина извадеха късмет, можеше да си спомни къде я е откарал.
Джо знаеше, че Бенджамин дава най-доброто от себе си, но чакането го убиваше. Мисълта, че най-обичният му човек е съвсем сам някъде по света без близък, към когото да се обърне за подкрепа, може би в ужасяваща беда, ангажираше съзнанието му всяка минута на будно състояние.
Погледна към потъналата сред дантелените възглавници Мили, която забиваше и измъкваше иглата в бялата копринена рокля за кръщенето и за пореден път беше завладян от нереалността на живота си. Мястото му не беше тук, в тази къща, женен за тази жена. Трябваше да се намира в Уайтчапъл и да е женен за Фиона. Трябваше тъкмо да са отворили първия си магазин и да се труди усилено, за да го накара да процъфти. Борбата би била непрестанна и тежка, но това би отговаряло на желанието, което хранеше открай време. Вечер да седи срещу нея на масата и да обсъждат случилото се през деня. Да спи в същото легло като нея, да се любят бавно и страстно в мрака. Да чува как я наричат госпожа Бристоу. Да подрусва бебето им на коляно и да слуша как майка му спори с нейната коя страна от семейството предпочита детето.
— Джо, мили? Кое име ти харесва повече? Анабел или Луси?
Гласът на Мили разби прекрасния му блян и го върна обратно в действителността.
— Какво, Мили? Съжалявам, бях се замислил за нещо, свързано с работата.
— Попитах кое име харесваш повече, ако бебето е момиче. Ако е момче, бих желала да го нарека Томас на баща ми. Томас Бристоу. Мисля, че звучи чудесно. Сигурна съм, че е момче. Просто имам такова усещане. Аз… — Мили млъкна и притисна ръце към корема си.
Джо се наведе напред в креслото си; счетоводната книга се изплъзна от скута му.
— Мили, какво има? Нещо не е наред ли? Да повикам ли лекаря? — попита разтревожено.
Тя го погледна.
— Не… — произнесе проточено, а на лицето ѝ цъфна усмивка на наслада и почуда. — Добре съм. Бебето ритна, Джо. Почувствах го. Наистина го почувствах. — Тя посегна към ръката му и я притисна към себе си. Той не усети нищо. Тя гледаше към него. Но всъщност не го виждаше. — Ето! — прошепна развълнувано. — Почувствали го?
Не го беше почувствал. Тя притисна дланта му още по-плътно и изведнъж той наистина го почувства. Съвсем мъничък лакът. Или коляно. Или пък може би пета. Леко, но настойчиво потрепване. Бебето — неговото бебе — изведнъж беше нещо реално.
Обзеха го силни и завладяващи емоции — бурни бащински чувства и желание да закриля, но в същото време усещане за пълно опустошение. Знаеше с безспорна яснота, че ще обича това дете. И също така знаеше, че беше желал то никога да не беше създавано. Бъдещето му — като баща на това бебе и съпруг на Мили — се разкри пред него. Очите му се напълниха със сълзи, сълзи на обич и тъга за бебето, което беше негово, но не негово и на Фиона и за лишения му от надежда празен живот. Примигна, за да ги прогони. Чу шумоленето на копринената нощница на Мили, докато се притискаше към него.
— Шшт — прошепна тя и го целуна. — Всичко е наред. Ще обичаш бебето, Джо. Ще го обичаш. И бебето ще те обича. То вече те обича. И може би когато се роди, ще заобичаш и мен. И тогава ще се превърнем в истинско семейство и всичко ще бъде нормално.
— Господин Бристоу?
Гласът на лекаря изтръгна Джо от миналото и го върна в настоящето. Вдигна рязко глава.
— Как е тя? — попита.
— Преживя много, но ще се оправи.
Почувства да го залива облекчение.
— Ами бебето?
— Боя се, че бебето се роди мъртво. Не можахме да прекратим контракциите. За него беше по-милостиво така.