Фиона премери и уви агнешките пържоли, маслото и лука, постави ги до торбичката овесени ядки и добави връзка магданоз.
— Опитахте ли джинджифиловите ни курабии? — попита тя госпожа Оуънс и ѝ подаде една. — Много са хубави. Едва удържам Шийми от тях — добави, защото знаеше от Мери, че госпожа Оуънс е любяща майка на пет деца и се надяваше да увеличи още малко сметката ѝ.
— Домашни са, нали? — добави жената, преглъщайки.
— От тази сутрин са. Мери Мънро ги направи. Тя приготвя всички печива.
— О, познавам Мери! Тя е прекрасна пекарка. Дай ми шест. Ще накарат децата да помълчат малко. Трябват ми също литър мляко и килограм брашно. И не забравяй за чая ми, Фиона. Ето купона ми. Хубав ли е? Не искам някой калпав.
— Чаят е отличен, госпожо Оуънс — заяви тя и кимна многозначително. — „Типи голдън флауъри ориндж пеко”.
Беше виждала Джо да постъпва така. Да включва в разговора разни възвишени термини. Те предполагаха споделянето на сериозни познания в областта и караха клиента да се чувства в сигурни ръце.
— Видях надписа на сандъка. Какво означава това?
— Класът на чая. Обяснява, че получавате големи листа и много пъпки. Означава, че листата са свежи и откъснати от върха на храста, а не жилави, набрани от основата му. — Тя понижи глас. — Има хора, които не могат да преценят разликата — обясни и се озърна, — но онези, които могат, държат на по-добрия клас.
Госпожа Оуънс кимна с разбиране.
— Дай ми сто и двайсет грама, момиче. Един бог знае откога не сме пили свестен чай. От години!
Фиона се усмихна на ентусиазма на госпожа Оуънс. Тя го споделяше. Ако съществуваше нещо, което не можеше да понася, то беше лош чай. Възмутена от онзи, който предлагаше доставчикът на чичо ѝ, тя прекрати отношения с него и пое към Саут Стрийт, където се намираше „Милардс”, фирмата за внос на приятеля ѝ Стюарт и го накара да ѝ предложи определено качество индийски чай. Обясни му какво иска и като използва асамски чай от три различни региона, той създаде богата и интересна смес със свеж малцов аромат. Стори го на драго сърце. Имаше трудности с пласирането на индийския си чай. Американските му клиенти желаеха да купуват онова, което познаваха, и то беше китайски чай. Индийският беше по-добър, но не успяваше да промени мнението им. Фиона, от своя страна, не приемаше нищо друго. Мигом определи качеството му. Знаеше, че и клиентите ѝ ще го харесат. Благодарение на Мери вече се беше запознала с повечето от тях. Млади работещи жени или съпруги на докери и работници от фабриките — почти всички имигранти, — те бяха пристрастени към хубавия чай. Той представляваше един дребен и достъпен лукс в прозаичния им живот.
Фиона отмери сто и двайсетте грама на госпожа Оуънс и тръсна торбичката на щанда до другите покупки. После уви джинджифиловите курабии, отмери килограм брашно и наточи литър мляко от големия гюм с две дръжки в шишето, подадено ѝ от госпожа Оуънс.
— Това ли е всичко? — попита и започна да прави сметката.
Жената гледаше с копнеж към витрината.
— Тези пресни картофи изглеждат толкова добре. Ще взема един килограм и връзка аспержи. Господин Оуънс е луд по тях. Мисля, че засега това е всичко. Едва ще успея да отнеса покупките си.
— Бихте ли желали да бъдат доставени?
— Доставени! Вече правите доставки ли?
— Да, госпожо. През целия ден в събота, а през седмицата следобед, след като момчетата свършат училище.
— Колко ще струва?
— За вас нищо, госпожо Оуънс.
За всички останали също беше безплатно, но защо да го споменава?
— Ами тогава добре — съгласи се жената, трогната и доволна. — Дай ми и сноп от тези красиви нарциси. Ще ги взема със себе си, след като няма да нося нищо друго. Погрижи се момчета да са внимателни с шишето ми за мляко.
Госпожа Оуънс плати за покупките и си тръгна. Без да губи и секунда, Фиона насочи вниманието си към следващата клиентка.
— Много ви благодаря, че изчакахте, госпожо Рейнолдс. Какво желаете?
След като госпожа Рейнолдс беше обслужена, последва я несекващ поток от жени. Фиона не спираше да тича и се намираше в пълен възторг. Хората купуваха. Идваха за хляб, мляко и брашно — основните продукти, — но също така купуваха и по-скъпи стоки, свежи цветя, курабиите на Мери и пресни пролетни зеленчуци директно от витрината.
Фиона беше агонизирала заради тази витрина. Остави я за последния момент и я завърши едва в шест същата сутрин. Преди не ѝ се беше случвало да реди витрина и нямаше представа откъде да започне, но ѝ беше ясно, че трябва да е красива и да грабва окото, за да спира минувачите. Застанала насред магазина, тя се озърна и разгледа всички доставени стоки — овесени ядки, туршия, мляко, брашно — озадачена как изобщо да създаде изложба от тях. Когато забеляза първите слънчеви лъчи да озаряват улицата, започна да изпада в паника. После чу в главата си гласът на Джо: „Всичко е въпрос на представяне, Фий. То е онова, което кара клиентите да купуват”. Погледът ѝ се спря върху щайга с аспержи — не беше планирала да ги взима заради високата им цена, — но зарзаватчията я убеди, като ѝ обясни, че хората жадували за пресни зеленчуци след дългата зима и биха платили малко отгоре за тях. Взорът и се отправи към пресните картофи, така ситни и свежи в нежната си ципица… златистите самуни хляб, доставени от момчетата на пекаря… осигурените от Алек нарциси… пачите яйца, кафеникави и петнисти в постланата си със слама кошница… и в този миг ѝ хрумна блестяща идея.