Той грешеше. Фиона знаеше, че греши. Работещите хора обичаха красотата също колкото богатите. Може би дори повече, след като имаха толкова малко от нея в живота си. Но думите му я разстроиха и Ник, който беше дошъл да помага, възстанови разклатеното ѝ самочувствие. Обясни ѝ, че неправилните ѝ стъпки са просто грешки на начинаещия и ще има възможност да ги коригира. Увери я, че най-голямо значение имат талантът и уменията ѝ, а тя разполага с много и от двете. Пое лицето ѝ в ръце и ѝ нареди да отиде незабавно при търговеца на риба и да му каже да си пъхне някъде старата риба, която ѝ е продал. Тя го стори и се върна с прекрасна прясна риба. После накара мелничаря да смени брашното, а продавачът на яйца ѝ даде нови.
Докато увиваше последната джинджифилова бисквита за една клиентка — свършиха се до една, а още нямаше дори десет, — Фиона осъзна, че се беше получило: беше успяла да отвори магазина наново. Имаше клиенти — при това десетки! Толкова много, че започваха да ѝ се свършват продукти. Налагаше са да презареди, при това бързо.
— Не можеш да продаваш от празни щайги — все ѝ повтаряше Джо.
Беше безкрайно облекчена, че нещата се подреждаха, нещо повече, беше щастлива. И горда. Чаят, печивата, красивата витрина — това бяха все нейни идеи и всички до една проработиха. Чувството да успееш в някакво начинание беше невероятно. То представляваше нещо ново за нея — отчасти щастие и отчасти гордост — и тя му се наслаждаваше. С болезнена тъга си припомни как с Джо седяха на Старите стълби и той се опита да ѝ разкаже за успеха си във фирмата на Питърсън и какво означаваше той за него. Тя прояви прекалено много ревност и ѝ се струваше, че е твърде застрашена, за да слуша. Ако само се беше постарала да го разбере, вместо да воюва с него. Ако само…
Докато държеше вратата отворена за една клиентка, която пожела да отнесе покупките със себе си, Фиона забеляза някакъв фургон да спира пред магазина. Кочияшът дойде до вратата, назова името ѝ и ѝ подаде кутия.
— Какво е? — попита го.
— С него никога не се знае — отвърна той, вече качил се обратно, и дръпна юздите.
Фиона огледа кутията. Представляваше лъскав син правоъгълник с размери около трийсет на трийсет и пет сантиметра с капак на панти, инкрустиран с парченца разноцветно стъкло. Обърна я. На дъното бяха гравирани думите „Студио Тифани”. Озадачена, тя я отвори. Изненада се да открие вътре вестник — копие от „Ню Йорк Уърлд”. На първата страница бяха изписани думите: „Обърни на пета страница”. Тя изпълни указанието и видя, че рекламата, създадена за нея от Нейт и Мади, която публикуваха в „Челси Крайър”, заемаше цялата страница. Смая се. Как се беше случило това? Тя не беше поръчвала такова нещо. Не можеше да си го позволи. „Ню Йорк Уърлд” представляваше огромен вестник, а не някакъв си квартален парцал. Може би това обясняваше големия наплив от клиенти в магазина.
Измежду страниците се плъзна малка бяла картичка и падна на земята. Тя я вдигна. Почеркът принадлежеше на мъж. Текстът гласеше:
Скъпа госпожице Финеган,
Надявам се този дребен подарък да допринесе за успеха ви.
С най-добри пожелания Уилям Р. Макклейн
Уилям Макклейн се почуди дали не започва да губи разсъдъка си. Закъсняваше за вечеря в „Делмоникос”, а не можеше да си го позволи. Вечерята беше частна и неин домакин беше кметът. Щяха да присъстват много от водещите финансисти в града. Идеален форум да представи плановете си за подземна железница, да породи интерес и вълнение именно сред хората, чиято подкрепа би била критична за успеха му.
А той с какво се занимаваше? Седеше в спрелия файтон в забравените от бога западни райони срещу малък магазин за хранителни стоки с надеждата да зърне младата жена, чието лице не успяваше да прогони от мислите си, откакто я беше видял предишната седмица в един от офисите на банката си. Лице, по което се четяха противоречиви емоции; жената изглеждаше едновременно тревожна и решителна, открита и в същото време затворена, силна и заедно с това трогателно уязвима. Най-завладяващото лице, което някога беше виждал.
Поддавайки се на импулса, на път към Пето Авеню поръча на Мартин, кочияша си, да завие наляво. Обясни, че желае да се отбие някъде, преди да пристигнат в „Делмоникос”. Мартин повдигна вежда учудено.
— Сигурен ли сте в адреса, господине? — попита го.
Когато Уилям го увери, че е сигурен, Мартин поклати глава, сякаш да каже, че вече не го разбира. Уил познаваше това усещане; той не разбираше сам себе си. Не му беше ясно защо рискува парите на банката си за момиче с прекрасни идеи, но никакъв опит. Или защо накара секретарката си Джийн да обикаля павилионите за вестници из целия град в продължение на четири дни, докато не открие копие от „Челен Крайър” с рекламата на Фиона в него, та той да може да я пусне в „Уърлд”.