Не можеше да си обясни защо по сто пъти на ден мислеше за момиче, което дори не познаваше. Или защо — при толкова пълноценен живот с изисквания от страна на работата му и добри приятели и семейство — изведнъж трябваше да се чувства непоносимо самотен.
Четирийсет и пет годишен, Уилям Макклейн имаше шанса отлично да познава себе си. Имаше ясни цели и разбираше мотивите си. Беше проницателен и разумен човек, използвал завидната си интелигентност и отличния усет за бизнес, за да превърне скромния семеен капитал в зашеметяващо състояние. Изключително дисциплиниран, той се гордееше с умението си да се придържа към фактите и логиката, както и с неподатливостта си към емоции и капризи.
И какво, за бога, се случваше сега? Да се промъква като някакъв донжуан.
По път си каза, че просто проверява как върви бизнесът. Следи за интересите на банката си. Само желае да се увери, че госпожица Финеган подхожда правилно към нещата. Все пак един магазин беше нещо твърде сериозно, та толкова млада жена да се справи лесно. Но с изтичането на минутите и с приближаването на малката стрелка все повече и повече към седем печалното чувство, което го задушаваше, го принуди да признае, че посещението му нямаше нищо общо с бизнеса, а е свързано единствено с покрусата в очите ѝ, след като Елис ѝ отказа, с трогателно храбрия маниер, с който държеше главата си изправена, бореше се със сълзите, и с истински осезаемото облекчение, когато той ѝ съобщи, че може да задържи магазина.
Трябваше да се убеди, че всичко с нея е наред. Че нещата ѝ са потръгнали. А ако не беше станало така, искаше той да е този, който ще ги сложи в ред. Беше пробудила у него чувства. Такива на загриженост и желание за закрила, а също и други, по-дълбоки и непознати. Чувства, които не разбираше и не можеше да определи.
Уил погледна часовника си. Беше точно седем; наистина трябваше да тръгва. Не само че закъсняваше за вечерята, но и започваше да привлича внимание. Файтонът му, изработен по поръчка в Англия, като нищо струваше два пъти повече от околните сгради и хората се спираха да го разглеждат. И за ужас — и него във вечерното му облекло. В „Делмоникос” или в някоя оперна зала никой не би хвърлил втори поглед, но тук в този квартал, обитаван от представители на работническата класа, той се превръщаше в истинско зрелище. А това беше нещо, което човек с неговото потекло и възпитание не би трябвало да допуска.
Точно се канеше да потропа на Мартин да потегля, когато вратата на магазина се отвори и отвътре се показа млада жена с дълга бяла престилка. Сърцето му подскочи при вида ѝ. Фиона. Тя плъзна края на пръчката с прикачена към нея кука, която носеше, в метално ухо над вратата и започна да навива тентата. И после, преди дори да е успял да осъзнае какво върши, беше скочил от файтона и прекосяваше улицата. Тъкмо стъпи на тротоара, магазинът се отвори отново и отвътре излезе млад мъж. Взе пръчката от нея и довърши навиването, после изведнъж я сграбчи и я завъртя, като и двамата подвикваха и се смееха. Когато я пусна на земята, целуна я по бузата.
Уил се закова на място. Мъжът ѝ беше съпруг, разбира се. По някаква причина не си я представяше омъжена. Онзи ден в банката му се стори така самотна, като че нямаше кой да я подкрепя в битките ѝ. Докато ги наблюдаваше, той се възхити на вълнението им. Явно бяха имали успешен ден и бяха изкарали пари. Това, че няколко долара успяваха да направят някого толкова щастлив, го смая. Ана, починалата му съпруга, никога не го беше прегръщала по този начин. Внезапно изпита желание да се върне във файтона. Той беше един натрапник, който нахлуваше в тяхната щастлива сценка. Почувства се неловко и за негово смущение болезнено разочарован. Обърна се да си върви с надеждата, че не е бил забелязан, но в този миг Фиона го видя. Лицето ѝ, вече и без друго цъфтящо от щастие, засия още повече.
— Господин Макклейн! Ник, погледни, това е господин Макклейн, мъжа за когото ти разказах. Онзи от банката! О, господин Макклейн, няма да повярвате какъв ден имахме. Хората бяха толкова много. Реки от хора! Океани! Всичко ни се свърши. Не ни остана нищо за продаване, абсолютно нищо. И всичко това благодарение на вас.
И в следващия момент тя прелетя няколкото метра помежду им, плъзна ръце около шията му и го прегърна така силно, че едва не го задуши. Той беше толкова шокиран, а изпитаното удоволствие толкова силно, че не намираше думи. Успяваше да долови топлината на тялото ѝ през блузата. Косата ѝ гъделичкаше лицето му, а бузата ѝ създаваше усещане за коприна, притисната към неговата собствена. Миришеше на масло и чай, на ябълки и на сладникава пот.