А после, сякаш осъзнала се, тя се отдръпна от него и смутено направи крачка назад, а неговото тяло почувства рязко загубата на допира с нейното.
— Направихте толкова много за нас! Първо спасихте магазина, а сега и рекламата — продължи тя. — Как успяхте да я пуснете в „Уърлд”? Сигурно съм оставила копие при господин Елис. — Тя не дочака да отговори, а продължи да бъбри, останала без дъх и му спести обяснение. — Нямате представа какво значи това за нас… За моето семейство. — Тя продължаваше да се усмихва, но той зърна сълзи в очите ѝ. — Няма да се налага да се местим и да си търся работа, а и семейство Мънро могат да останат… О, не. Вижте какво направих!
Уил проследи ужасения ѝ поглед до предницата на сакото си и установи, че тя е покрита с брашно. — Много съжалявам. Нека донеса кърпа! — Тя изчезна в магазина и го остави насаме с придружителя ѝ.
— Кипи от възбуда, нали? — каза той, проследявайки я с поглед и се засмя. Протегна ръка. — Аз съм Никълъс Соумс, приятел на Фиона. Много се радвам да се запознаем.
Само приятел? Ули се разведри и стисна подадената му ръка.
— Удоволствието е мое, господине.
Фиона се върна и се засуети около сакото му, търкайки брашното, с което като цяло влоши нещата, докато той не я убеди, че всичко ще бъде наред и вероятно ще се изчисти с едно добро изтупване. Тайничко се радваше, че Чарли Делмонико предлагаше резервни сака и панталони за най-верните си клиенти в случай, че нещо бъдеше разсипано отгоре им. Най-накрая тя се предаде и тикна кърпата в джоба си, а Ник загаси газените лампи, заключи вратата на магазина и ѝ подаде ключа.
— Фий, ще се кача да проверя дали Мери няма нужда от помощ за вечерята. Какво да правя с това? — Той размаха пред нея кутията „Тифани” — подарък от Уил по-рано същия ден.
— Нека погледна още веднъж — отвърна тя нетърпеливо.
Ник я отвори. Кутията беше натъпкана с банкноти и монети. Те хвърлиха поглед към парите, а после един към друг и избухнаха в смях като две деца пред кутия бонбони. Уил не можеше да си спомни толкова да се е забавлявал от печеленето на пари. Може би трябваше да се откаже от мините, складовете за дървен материал и подземните железници и да се захване с магазинерство.
— Скрий я някъде, Ник. Сложи я под леглото ми. Това е вноската по ипотеката за следващия месец. Ако Майкъл ги намери, ще пресуши всеки бар в града. — Тя погледна към Уил. — Чичо ми има малък проблем с уискито. Сигурна съм, че господин Елис ви е казал.
Уил кимна. Елис му беше казал, използвайки много подбрани думи. Малко се изненада от прямотата ѝ. В неговите кръгове никой не обсъждаше открито такива проблеми. Не че не съществуваха — познати им бяха пиенето, хазарта и по-лоши неща. Но според правилото, ако не говориш за нещо, то не съществува.
— Много се радвам, че се запознахме, господин Макклейн — каза Ник и се запъти навътре.
— И аз, господин Соумс.
— Ще се присъедините ли към нас за вечеря, господин Макклейн? Ще се радвам да останете. Всички ще се радват. Ще бъде нещо като малко празненство. Тази сутрин се тревожех толкова много и мислех, че никой няма да дойде. Елате. Ник донесе шампанско.
— Наричайте ме Уил. Настоявам. Бих се радвал да се присъединя, но след малко трябва да присъствам на бизнес вечеря.
Фиона кимна. Погледна надолу, а после обратно към него и красивата ѝ усмивка беше изчезнала,
— Вероятно приятна спокойна вечеря. Простете ми. Обикновено не дърдоря толкова много. Ужасно развълнувана съм. Дори не знам как ще заспя тази нощ.
Уил осъзна, че според нея причината за отказа му е, че тя го е отблъснала с експанзивното си поведение. Нищо не можеше да е по-далече от истината.
— Госпожице Финеган, вие не… Моля ви, не мислете… Харесва ми, че сте така развълнувана заради магазина си. Аз съм същият. Само да ми падне и най-малката възможност, ще ви надуя главата с приказки за моето метро. Вижте, все още имам малко време. Установил съм, че разходката помага, когато съм твърде развълнуван. Да повървим ли?
— С удоволствие. Мери няма да е готова с вечерята още известно време. Не и с намесата на Ник. Но нали не ви задържам?
Той махна с ръка.
— Ни най-малко. Имам предостатъчно време — заяви.
А нямаше. Беше порядъчно закъснял. Но не го интересуваше.
Тя се усмихна отново — с широка и благородна усмивка, която беше искрена и напълно обезоръжаваща. Той беше сложил усмивката обратно на лицето ѝ и осъзнаването на това го правеше щастлив. Тя свали престилката си и я остави на стъпалата във входа към апартаментите.