— Не знам за какво говориш, полицай — отвърна Бомбето с изключително оскърбен тон. — И по-важното, струва ми се доста нагло от твоя страна да нахлуваш тук, да съсипваш вечерята на някого и да го обвиняваш в престъпления, които не е извършил.
Роди въздъхна и се настрои да изслуша тирадата на Бомбето и да изтърпи престорените му неведение, невинност и възмущение — обичайното. Когато той най-накрая приключи с изпълнението си, Роди каза:
— Щом го искаш така, Бомбе, чудесно. Знаеш, че винаги съм бил на принципа живей си живота и остави другите да живеят своя. Ако престъпник като теб желае да прибере парите на друг престъпник като Дени Куин, нямам нищо против. Стига да не закачате добрите трудещи се хора, пет пари не давам. Но те предупреждавам, че това ще се промени. Кажи ми каквото искам да науча или нещата ще станат трудни за теб. Сутрин, като излизаш от къщата си, аз ще съм там. Отидеш ли на кръчма, в публичен дом, бой между кучета, бой между петли или плъхове — аз ще съм плътно зад гърба ти, залепен за задника ти като мръсна пелена. Дори да опиташ…
— Добре! Добре! — прекъсна го Бомбето. — Боже, съжалявам, че убийствата на Изкормвача спряха. Повече ми допадаше, когато Джак ви караше да тичате с повдигнати поли и да играете на сляпа баба. Това ви държеше далече от мен.
— Та какво за Фиона? — настоя Роди.
Бомбето отпи от бирата си, а после каза:
— Твоята госпожица Финеган открадна петстотин лири от мой партньор. Той си ги иска обратно. Не желае никакви проблеми. Само иска да я открие и да си ги получи обратно.
— И кой би могъл да е този твой партньор, Бомбе?
— Това не мога да ти кажа. Достатъчно е да се каже, че е видна личност и не иска делата му да са известни за всички.
Роди кимна.
— Хубаво — заяви и се изправи. — Ще го правим по трудния начин. Когато се умориш да ме лъжеш, уведоми ме.
— О, за бога, O’Meapa, с теб няма излизане на глава. Искаш истината, аз ти я казвам, а ти не вярваш.
— Бомбе, ти няма да разпознаеш истината дори тя да ти се завре в задника. Познавам това момиче, откакто се е родила. Помогнах за отглеждането ѝ. И знам, че вероятността да открадне петстотин лири е толкова голяма, колкото ти да бъдеш посветен в рицарско звание за заслуги.
Роди остави Бомбето да мърмори как последния път, като проверил, Англия още била свободна държава. Никой не можел да го разиграва. Той имал права.
Когато Роди достигна до вратата, обърна се и каза:
— Където и да се намира тя, по-добре да не ѝ се случва нищо. Ако нещо я сполети, ще искам обяснение от теб.
— Просто чудесно! Не знам за местонахождението ѝ повече, отколкото ти. Да има нещо друго, за което да ме държиш отговорен? Протестите на Трафалгар? Стогодишната война?
Навън от „Тадж Махал” Роди свали шапката си и прекара пръсти през косата си. Беше ядосан и разтревожен. Непрестанно разтревожен. В момента не беше по-наясно къде би могла да се намира Фиона, отколкото преди разпита на Шиън. Щеше да му даде да разбере обаче, задето дрънка небивалици и му губи времето. Днес беше дошъл да го види в личното си време, но следващия път, като се отбиеше, щеше да го направи в работно. Потръпна от студения вятър, духащ откъм реката.
Надяваше се Фиона поне да е на топло, където и да беше това.
Също и Шийми. Ръкавиците му бяха съвсем износени. Той му беше купил нови вечерта, когато си тръгнаха. Чудеше се дали някога щеше да има възможността да му ги даде. Вдигна яката си, пъхна ръце в джобовете и пое към дома си.
Глава 30
Фиона наведе глава и заплака. Стоеше на входа на гробището, където бяха погребани майка ѝ, баща ѝ, брат ѝ и сестра ѝ. Портата беше заключена с катинар. Опита се да влезе, като разтресе здраво решетката, докато пантите не се разскърцаха и ръцете ѝ не пламнаха, но нищо не се получи. Искаше да поседне със семейството си. Желаеше да им разкаже за неволите си и знаеше, че щяха да я изслушат, макар да не можеха да отговорят. Тя вдигна катинара и го заблъска яростно, борейки се със сълзите си.
Нечий глас извика името ѝ с мек ирландски тембър.
— Фиона, момиче…
Тя пусна катинара; той издрънча, когато се удари в портата. Баща ѝ стоеше от другата страна само на сантиметри разстояние. Носеше палто и шапка, а в ръка държеше абордажната си кука, сякаш се прибираше у дома от работа.
— Татко! — проплака тя, неспособна да повярва на очите си. — О, татко… — Тя провря ръка през решетката. Той я стисна в своята и я притисна към лицето си.
— Тате, къде беше. Толкова ми липсваше. — Сега тя вече плачеше. — Ще излезеш от там, нали? Ще се прибереш вкъщи и ще доведеш мама, Чарли и бебето.