Той поклати глава.
— Не мога, мила. Знаеш, че не мога.
— Но защо? Аз имам нужда от теб, тате. — Тя подръпна ръката му. — Моля те.
— Вземи това, Фиона — каза ѝ и тя почувства, че слага нещо върху дланта ѝ. — Трябва да използваш онова, което знаеш.
Тя погледна какво ѝ е дал. Беше мъничко растение. Не по-високо от десет сантиметра. Тъничко и крехко стъбло с няколко лъскави зелени листенца. Вдигна объркано поглед към него.
— Какво е това? — попита го.
— Каквото знаеш.
— Каквото знам ли? Тате, в това няма никаква логика… Никога не съм виждала такова растение…
Той пусна ръката ѝ и отстъпи крачка назад.
— Къде отиваш? Тате, почакай! — Тя притисна с една ръка внимателно растението към гърдите си, а с другата се опита да достигне баща си. — Не, не си отивай. Моля те, не си отивай. Върни се…
— Грижи се за него и то ще порасне, момиче. Не можеш да си представиш колко голямо ще стане.
Той ѝ помаха и се усмихна едновременно с тъга и топлота, а после се отдалечи, сливайки се с мрака, обгръщащ гробището.
— Не! — зарида тя. — Върни се! Моля те, моля те, върни се.
Започна да тресе портата с цялата си сила, но тя не помръдваше.
Облегна се отчаяно на нея и се отдаде на скръбта си.
Докато плачеше, чу звука от галопирането на кон. Вдигна поглед и забеляза приближаването на кабриолет. Беше лъскав и черен, полиран до блясък. Във фенерите от двете му страни бушуваха пламъци. Теглеха го два жребеца, всеки с цвета на нощта. От копитата им хвърчаха искри, докато препускаха по паветата. Сигурно така би изглеждала каретата на дявола ако решеше да си направи среднощна разходка. Онова, което зърна след това, я убеди, че беше самата истина.
Юздите бяха държани от Франсес Сойър или онова, което беше останало от нея. Лицето ѝ го нямаше; Джак го беше накълцал. Белият ѝ череп блестеше на светлината от газените лампи. Оголените кости лъщяха от кръвта. Дрипавата ѝ рокля висеше от осакатеното ѝ тяло на кървави парцали. Фиона успяваше да види как ребрата ѝ се раздалечават и сближават също като акордеон и как оголените стави и кости на ръцете ѝ се движат, докато спираше рязко конете. Завъртя глава, при което краищата на прерязаната ѝ шия се развяха, и се взря в нея с празните си черни орбити.
— Той е тук — заяви с пресипнал глас.
Притисната към портата и неспособна да побегне или да извика, Фиона си наложи да прехвърли поглед от кочияша върху пътника. Прозорецът беше отворен, но тя успяваше да различи само силуета му — носеше шапка, а в ръцете си стискаше бастун. Все пак… тя знаеше кой е. Джак. Свирепият мъж. Пръстите му стиснаха напречния ръб на прозореца. Вратата се отвори със замах и отвътре се изсипа порой от чаени листа. Той пристъпи навън, докосна периферията на шапката си в знак на подигравателен поздрав и се усмихна, разкривайки заострени бели зъби, изцапани с кръв. Не беше Джак. Беше Уилям Бъртън. И държеше нож.
Хвърли се към нея с вдигната дясна ръка. Острието предизвика рязък хрущящ звук, когато потъна в гърдите ѝ чак до дръжката. Тя изпищя от болка. Той измъкна ножа, облиза влажната алена кръв, стичаща се от него и заяви:
— Ассам. Това трябва да е. Мирисът е прекалено силен за Даржилинг и прекалено плътен за Дюърс.
Той отново вдигна ножа, но тя се беше изтръгнала от състоянието на пълна парализа. Заудря го ядосано.
— Престани, Фиона! — извика той и се опита да се предпази от ръцете ѝ. — Боже!
— Ще те убия — изпищя и започна да дере лицето му.
— Ох! Ти малка… Това боли. — Той я сграбчи за китките и я разтресе. — Събуди се, глупаво момиче! Аз съм, Майкъл! Не е проклетият Торбалан.
Фиона се събуди стреснато. Отвори очи. Пред нея стоеше ядосано и подпухнало от сън лице. Това на чичо ѝ. А не на Бъртън. Озърна се, а сърцето ѝ все още блъскаше лудо. Седеше на един стол в дневната на Майкъл. В краката ѝ лежаха счетоводната книга на магазина и копие от лондонския „Таймс”. Намираше се в Ню Йорк, а не в Лондон. Беше в безопасност. Наистина беше в безопасност, заубеждава сама себе си. Но ѝ се наложи да погледне надолу към гърдите си, за да се увери, че оттам не стърчи нож, преди да може да повярва.
— Чичо Майкъл… Съжалявам… Сънувах… — заобяснява, заеквайки.
Той я пусна.
— Какво ти става по дяволите? — измърмори той. — Да пищиш така… Уплаши ме до смърт. Реших, че някой те убива.
— Също и аз.
— Какво правиш тук? Защо не си в леглото?
— Преглеждах счетоводната книга на магазина. Явно съм задрямала.
Той кимна.
— Е… Дано вече си добре — отвърна сърдито.