— Добре съм — заяви, но в този момент се разтрепери неконтролируемо. Той забеляза какво се случва и ѝ нареди да остане на мястото си. Все още мърморейки, тръгна към кухнята. Фиона чу плискането на вода. Боже, какъв кошмар, помисли си. Най-лошият до тук. Закри лице и застена тихо при спомена за Джак. Или за Бъртън. Двамата се бяха слели в съня ѝ, превръщайки се в един и същи човек, в ужасяваща комбинация от най-големите ѝ страхове. Торбалан, как ли не. Царят на всички Торбалановци.
Тя се наведе напред да събере падналото на пода, решена да обърне гръб на съня. Протегна се към лежащия там отворен вестник „Таймс”, а очите ѝ се спряха върху статията, която беше чела. „Изгодна трансформация в публично акционерно дружество, уредена за търговец на чай“ гласеше заглавието, а под него беше изписано: „Бъртънс Тий” се залавя с амбициозен план за разрастване.
В това беше причината, осъзна. Купи вестника по-рано този ден, както правеше често, защото се надяваше на новини за докерския профсъюз, а вместо това се натъкна на статия за Бъртън. Макар да не разбираше напълно какво представлява стоковия пазар и как функционира, помнеше как баща ѝ говореше за новото начинание, посочвайки го като една от причините Бъртън никога да не повиши надниците на работниците си доброволно. Знаеше, че то ще е огромен триумф за него и в статията подробно се описваше как интересът към акциите е надминал очакванията му. После се посочваше как Бъртън планирал да използва получените пари за модернизиране на базата си в Лондон и да купи свое собствено чайно поле в Индия — стъпки, които щели да му позволят да направи отглеждането и пакетирането на чая по-ефективни. „Целта ми в следващите две години е да понижа цената на чая, предлаган на клиентите и в същото време да осигуря добра възвръщаемост на моите акционери”, беше цитиран. И както отбелязваше репортерът, въпреки че сега се налагаше да отговаря пред акционери, контролът на фирмата оставаше в неговите ръце, тъй като беше задържал петдесет и един процента от общо милион и половина акции.
Да научава за просперитета на Бъртън, когато цялото ѝ семейство с изключение на Шийми лежеше в студената земя, нараняваше Фиона също така дълбоко, както ножът в сънувания кошмар. Преди да прочете статията, прегледа счетоводната книга на магазина и се зарадва да установи, че печалбите бяха по-високи, отколкото предполагаше, достатъчно високи, че да може да започне да изплаща сама на себе си парите, използвани да покрие дълговете на чичо си. Тази информация ѝ даваше прекрасно усещане за сигурност. Но сега, след сънувания кошмар, те ѝ се струваха нищожни. Дори смехотворни. Не бяха нищо в сравнение с богатството на Бъртън.
Докато „Британик” се беше отдалечавал от бреговете на Англия, тя си обеща отмъщение за него. Прекрасни думи, помисли си. И щяха да си останат думи. Беше първата седмица на май; прекара в Ню Йорк повече от месец и още нямаше идея как щеше да се осъществи това отмъщение. Или с какво щеше да го финансира. Разбираше, че ще са ѝ нужни много пари, за да се прицели в някой толкова могъщ като Бъртън. Но засега нямаше представа как да ги спечели. Уил ѝ каза, че трябва да гради напредъка си на базата на познания. Бедата беше, че нищо от онова, което знаеше, не би могло да я направи богата. Овесените ядки, курабиите и ябълките не бяха сребро или петрол. Трябваше да открие нещо, което би ѝ осигурило състояние… Но какво?
Майкъл влезе в дневната с чаша чай в ръка.
— Ето, изпий това — нареди ѝ.
Жестът му изненада Фиона. Не беше свикнала той да демонстрира загриженост, но прие с благодарност. Чичо ѝ поседя при нея още няколко минути, като се прозяваше и търкаше лице. Докато го наблюдаваше, тя за пореден път се смая от приликата му с баща ѝ. Размазаният му и неясен образ изплува в съзнанието ѝ, както беше изглеждал в съня ѝ. Опитваше се да ѝ даде нещо, мъчеше се да ѝ каже нещо, но тя не можеше да си спомни какво. А после Майкъл заяви, че ще си ляга и се надява Торбалан вече да е направил първото си и единствено посещение за нощта и също така бързо, както беше изникнал, образът изчезна. Посъветва я тя също да си почине.
— Не съм сигурна, че бих могла да заспя, чичо Майкъл — каза му и се изправи.
Знаеше, че ако легне, ще будува и ще премисля кошмара. Работата беше единственият антидот на страховете ѝ, единственото, в което успяваше да се потопи напълно. Взе престилката, която беше хвърлила на облегалката на стола, и я върза около кръста си.
— Полунощ е — отбеляза Майкъл. — Къде си тръгнала, за бога?
— Долу. Да подготвя за утре.
— Изчакай поне да изгрее слънцето. Не бива да стоиш долу сама.