Фиона му се усмихна уморено. Сама ли? С всички тези призраци и спомени?
— Няма да съм сама, чичо Майкъл — успокои го. — Торбалан ще ми прави компания. А също и всичките му приятели.
Често в нощи, в които не успяваше да заспи, Никълъс Соумс обичаше да се разхожда по улиците на Манхатън. Да си навън по тъмно вдъхваше някакво успокояващо чувство. Усещането за звяр в покой. В такива моменти градът сякаш принадлежеше на него и само на него. Тротоарите бяха празни. Магазините бяха затворени. Само баровете и ресторантите бяха осветени. Можеше да спре и да разгледа нещо, ако иска. Наоколо имаше неколцина присъстващи и никой не би негодувал, ако поспре да разгледа интересна сграда или да се наслади на красива градина.
Тази вечер измина доста голямо разстояние. Целия път от хотела си по Пето Авеню и Двайсет и трета улица и през Уошингтън Скуеър до Блийкър Стрийт. Беше късно, малко след полунощ, и най-сетне уморен, той реши да се добере до Бродуей и да се опита да хване наемен файтон.
Точно се канеше да прекоси Блийкър Стрийт, когато ги зърна. Двама мъже. Вървяха редом. Не си държаха ръцете и не се докосваха, но всичко му стана ясно. От начина, по който единият накланяше глава към другия. От безгрижния им смях. Знаеше.
Проследи ги с поглед, докато единият отвори вратата на някакъв бар и двамата изчезнаха вътре. Стоеше на мястото си неподвижен като улична лампа. В бара влязоха още двама. И после един съвсем сам. А след това четирима. Когато събра достатъчно смелост да прекоси улицата, забеляза малка табела до вратата гласяща: „Пързалката”. Нечия ръка се провря пред него и стисна дръжката.
— Влизате ли? — попита собственикът на ръката, мъж с руса къдрава коса.
— Аз ли? Не… Аз… Не, благодаря. Не.
— Както решите — отвърна другият.
За времето преди вратата да се затвори, той дочу смеха и подуши цигарите и виното. Прехапа устната си. Искаше му се да влезе. Желаеше да бъде със собствения си вид поне за една вечер. Да подели бутилка вино с някой красив мъж. Да свали маската. Само за кратко.
Хвана дръжката, а после я пусна. Беше твърде опасно. Не беше свободен да бъде такъв, какъвто беше в действителност. Не го ли беше научил досега? След цялата болка и страдание, които беше причинил на себе си, на семейството си и на Хенри. Отдалечи се от вратата, потъвайки в сянката на голям бряст.
Върви, нареди си сам. Обърни се! Веднага! Беше прекалено рисковано. Ами ако някой го видеше? Някой, когото познаваше? Хвърли последен поглед към „Пързалката” и забеляза един мъж да върви към него. Беше висок и красив с дълга тъмна коса, падаща по раменете на плътни вълни. От разстояние наподобяваше Хенри. Мъжът спря и примижа в сянката по посока на Ник, а после поклати глава и се засмя.
— Цяла вечер ли смяташ да се криеш под дървото? — попита.
Все още се смееше, когато вратата се затвори зад гърба му.
Ник се втренчи във вратата. Прекара ръка през косата си. Всичко, което желаеше на света в този миг, се намираше зад нея. Приятелство. Смях Топлина. Разбиране. Копнежът му беше влудяващ. Ще вляза съвсем за кратко, каза си. Само за час. Ще изпия едно или две питиета. Може да побъбря малко. Съвсем безобидно е, наистина. Само едно питие и си тръгвам. Само този път.
Глава 31
— Искаш ли още малко пай, Шийми? — попита Мери и стана от масата.
Шийми кимна нетърпеливо и подаде чинията си.
— Като бездънна яма си — отбеляза Фиона.
— Глупости. Апетитът му е съвсем нормален. Като на растящо момченце.
— И аз искам още малко, мамо — обади се Иън и стана да помогне на майка си.
— Аз също — добави Фиона.
— Фиона, това е третото ти парче — отвърна през смях Мери. — Кой е бездънната яма?
Фиона се изкикоти смутено и подаде чинията си на Иън. Мери готвеше превъзходно. Тестото на пая беше златисто, а късчетата месо бяха крехки и полети с вкусен сос. Картофеното ѝ пюре беше пухкаво и грахът сварен идеално.
Мери отново натрупа храна в чиниите. Беше сготвила голямо количество и Фиона се радваше. Умираше от глад. Измина още една натоварена събота, в която тя не успя да подвие крак за минута. Хранеха се в кухнята на Майкъл, вместо в тази на Мери, защото имаше повече пространство и масата беше по-голяма, така че всички успяваха да се поберат. Когато опираше до готвене, Фиона не притежаваше кои знае какви умения и още по-малко интерес, но от друга страна за нея беше важно Шийми да се храни добре. Двете с Мери сключиха сделка преди седмици: тя осигуряваше продуктите за вечерята, а Мери готвеше. Уговорката пасваше и на двете. Фиона се наслаждаваше на вечерите с Мънро. Започна да ги приема като семейство. Двамата с Шийми представляваха част от техния живот, а те самите бяха част от нейния по начин, по който чичо ѝ — той все още прекарваше повечето си време в бирарията на Уелън — не беше.