— Всички имат ли каквото желаят? — попита Мери, докато поставяше чиниите на масата, преди отново да е седнала.
— Да, предостатъчно — отговори Фиона.
— Ще насадя нови цветя в сандъчетата до сряда — заговори Алек.
— Наистина ли? — попита тя развълнувано. — Във всичките?
— Да, новите растения са готови. Само трябва да извадя старите и малко да подсиля почвата, преди да ги засадя. Ще бъдат прекрасни.
Фиона никога не беше срещала човек като Алек. Той живееше за градината. Изпитваше потребност да зарови ръце в пръстта, да докосва и да се грижи за свежи растения, както другите хора се нуждаеха от въздух. Обичаше ги като деца, суетеше се около тях, полагаше непрестанни грижи и се тревожеше, ако листата на някой обичан розов храст повехнеха. Прекарваха навън с часове — възрастният мъж с шапката си и туиденото сако и малкото момче в къси панталони и ризка — в чистене на плевели, торене, забиване на пръчки, за да връзват розите.
Веднъж, докато минаваше забързано покрай задната врата на магазина, която се отваряше към градината, Фиона зърна Шийми, чието луничаво и потно лице грееше смаяно, докато наблюдаваше една пеперуда, кацнала на ръката му. Пеперудата внезапно отлетя и го остави да я следи с копнеж в очите, леко обиден, задето го е изоставила. На Фиона ѝ се беше приискало да се втурне към него, да го прегърне и да му каже, че това няма значение, че пеперудата ще се върне, но преди да успее да го стори, Алек приближи към него. Положи ръка на рамото на Шийми и наблюдаваше как красивото създание отлита надалече, като в същото време му обясняваше как живеят пеперудите и как помагат за опрашването на цветята, как тази е взела прашец от прекрасния им люляк и ще го отнесе на друг люляк, за да му помогне да расте. Шийми прие думите му без сълзи или гняв и без да пита дали пеперудата ще умре. Когато възобновиха копането си, Фиона благодари безмълвно на Алек, един градинар, който явно успяваше да култивира всякакъв вид млади създания.
Докато Шийми рецитираше на Фиона имената на растения, които бяха засадили този ден с Алек, тя чу вратата на апартамента да се отваря и затваря, последваха тежки тътрещи се стъпки в коридора. Беше Майкъл. Фиона почувства прилив на гняв, убедена, че идваше да я моли за пари. Обикновено не се прибираше толкова рано от кръчмата. Явно отново беше останал без пукната пара.
Мери хвърли поглед към Фиона.
— Мислиш ли, че би се присъединил към нас? — прошепна.
Фиона изсумтя.
— Не, освен ако не му сервираш уиски заедно с пая — отвърна.
Вече беше изгубила надежда, че чичо ѝ би спрял да пие.
— Кога за последно е ял нормално? Трябва да се храни.
— Знам, Мери. Правя опити. Винаги му оставям чиния. Понякога яде, а друг път не.
— Покани го да дойде.
— Няма да ми обърне внимание. Никога не го прави. Ти пробвай.
— Добре. Ще го повикам.
— През този век или през следващия? — промърмори Алек.
— Продължете да разговаряте нормално — каза Мери. — Няма да влезе, ако мисли, че го обсъждаме.
— Което ние правим — заяви Алек.
Фиона заговори, сякаш не се случваше нищо необичайно.
— Струва ми се, че нови цветя биха освежили витрината — избърбори. Тежките стъпки приближаваха. Майкъл бързо отмина кухнята и се насочи към дневната. — Представяте ли си колко добре ще изглеждат с надвиснала над тях дантелена завеса? Надявам се, че си включил много розово в комбинацията, Алек, а също и ярко жълто…
— Майкъл? — извика го кротко Мери. — Ти ли си?
След няколко секунди мълчание се чу изръмжаване.
— Да.
— Гладен ли си? Направих пай с месо и лук. Има много.
Фиона ѝ кимна одобрително. Мери подхождаше правилно.
Приласкаваше хитро и наранено животно, такова, за което беше по-вероятно да подвие опашка и да побегне, отколкото да оближе протегнатата ръка.
Отново настъпи мълчание. А после:
— С месо и лук ли?
— Да, ела да хапнеш малко.
Фиона невярващо разшири очи, когато чу чичо ѝ да приближава към кухнята. Появи се на вратата с шапката си в ръце и на нея ѝ костваше усилия да задържи изражението си неутрално. Почувства едновременно печал и гняв, докато го гледаше. Беше кльощав като улично псе, с поне петнайсет килограма по-малко, отколкото на снимката изпратена им от Моли, но лицето му беше подпухнало като на пияница. Косата му стърчеше дълга и разрошена. Дрехите му бяха мръсни. Беше небръснат и вонеше на кръчма.