— Здравей, Майкъл — поздрави усмихнато Мери. — Би ли желал чаша чай с пая си?
— Да — отвърна тихо. — Бих желал.
— Ами, седни. Ето тук, между мен и Фиона. Иън, помести се малко.
— Всичко е наред — каза. — Ще ям в другата стая.
— Не ставай глупав. Не можеш да балансираш чаша и чиния на коляно. Седни.
— Благодаря — каза. Пое чашата чай с трепереща ръка и отпи. — Чаят е хубав. — добави.
— От новия вид е. Купих го от „Милардс” — обясни Фиона. — Индийски е.
Майкъл кимна. Погледна към Фиона и вирна леко брадичка.
— С вечерята си пия чай, а не уиски. Без значение какво си мислят някои хора.
Слухът ти си го бива, помисли Фиона.
— Браво на теб — отвърна. — Уискито разваля вкуса на храната, а паят на Мери е превъзходен. Никога не съм яла по-вкусен.
— О, хайде и ти — засмя се Мери, преструвайки се на скромна.
— Вярно е, мамо — намеси се Иън. — Има ли още картофи?
— Ето.
— Подай ми и соса.
Всички играеха игра. Държаха се безгрижно. Стараеха се да не обръщат прекалено внимание на Майкъл. Иън остави сосиерата и помоли за купата с грах. Алек поиска още една чаша чай. Шийми се оригна и Фиона му нареди да се извини. Като че всички следваха предварително уговорен сценарий, държаха се, сякаш нямаше нищо необичайно, сякаш всички те — включително и Майкъл — се хранеха заедно всяка вечер в продължение на последните двайсет години. Нямаше да има укори, молби или порицания. Както Мери, така и Фиона бяха изпробвали всичко това и не бяха успели. Беше останало единствено да го приемат. Една хубава вечеря. Компания и разговори. С наведена глава и болезнено смутен, Майкъл изглеждаше така, сякаш получаваше повече, отколкото изобщо се бе надявал.
С надеждата да го въвлече в разговор Фиона му зададе въпрос.
— Мислех си, че ще е добра идея да сложим решетки на прозорците, чичо Майкъл. Знаеш ли откъде мога да ги купя? Струва ми се, че е разумно да монтираме такива и в двата апартамента.
— Решетки ли? Защо?
— Заради Нел. Скоро ще проходи и трябва да сме възможно най-предпазливи.
Като по сигнал Нел се обади от кошчето си под прозореца. Майкъл се напрегна и остави вилицата си.
О, боже, сега ще побегне, каза си Фиона. Бързо се изправи с надеждата да го спре.
— Ето го и нашето момиче! — заговори ведро и гушна братовчедка си. — Явно тъкмо се събужда. Не ми е ясно как може да спи при цялата врява тук. — Тя седна обратно на мястото си с бебето в скута. — Може ли да хапне малко картофи? — обърна се към Мери.
— Да. И хляб със сос. Само гледай да е без лук. Не го обича.
Алек попита Мери дали е запазила обелките от картофите за неговата купчина с органична тор. Иън и Шийми направиха физиономии един към друг. Фиона подаде на Нел картоф с лъжичка. Майкъл седеше замръзнал на мястото си с очи, приковани към детето си, напълно забравил за храната.
— Може ли да я подържа? — попита изведнъж едва чуто.
Фиона му подаде бебето. Той избута стола назад и пое дъщеря си. Фиона видя изписалото се по лицето му и знаеше, че си мисли за Моли. Не бягай, замоли се безмълвно. Остани при нея.
— Елинор Грейс — произнесе с треперещ глас. — Какво красиво момиченце си ти.
Нел седеше сгушена в мършавите ръце на баща си, а огромните ѝ сини очи го изучаваха настойчиво. Сбърчи чело.
— Да, да, та — заяви изведнъж.
Майкъл я погледна невярващо.
— Каза „та”! — възкликна. — Каза „та”. Разпознава ме.
— Да, каза го. Наистина те познава — съгласи се Фиона с ясното съзнание, че Нел казваше „та” или „да” на всичко.
— Та! Та! — загука бебето и започна да се подрусва в скута му.
Добро момиче, Нел, продължавай така, призова я мълчаливо Фиона. Хвърли поглед към Мери, която не беше на себе си от вълнение. Майкъл докосна бузката на дъщеря си с трепереща ръка. Нел сграбчи палеца му и го налапа.
— Толкова много прилича на майка си — каза. — Същата е като Моли. — И в този момент закри лицето си с ръка и заплака. По бузите му се затъркаляха големи сълзи и закапаха по роклята на Нел. От гърдите му се разнесоха ридания. Скръбта му се изля с пълна сила, подобно на летен дъжд над пустиня, заливайки укрепленията, които беше издигнал, за да я спира. Горчивината и гневът рухнаха от позициите си; сега разполагаше единствено със скръбта и тя го владееше напълно.
— Боже мой, колко врява за едно бебе — промърмори Алек.
Мери изгледа свекър си остро.
— Всичко е наред, Майкъл — заутешава го. — Поплачи си хубаво. Крайно време беше да го сториш. Няма нищо срамно да оплакваш жена като Моли. Просто се освободи от мъката. Това ще направи добро на света.