— Ще ми се тя да беше тук, Мери — произнесе той със заекване. — Иска ми се да можеше да види Нел.
Мери кимна. Взе ръката му и я стисна.
— Тя е тук, Майкъл. Може да я види.
Глава 32
Провери ли задната врата? — попита Ед Ейкърс, докато Джо слагаше катинар на клетката си.
— Да.
— А прасковите? Качи ли ги високо, за да не ги достигат мишките?
— Да. Също и черешите. Погрижих се за всичко, Ед.
— Добро момче — отговори Ед и потупа Джо по рамото. — Ето ти нещо отгоре. — Джо му благодари. — Заслужаваш го. Сергията върви по-добре отвсякога, откакто ти я пое. Би могъл да продадеш пясък на плажа. Е, предполагам това е всичко. Цял ден съумях да избегна жена си и групата малки дяволи, но все някога трябва да се прибера, нали така?
Джо се усмихна.
— Няма спасение от това — отговори.
Ед беше малко над четирийсет и имаше дванайсет деца. Обожаваше да се оплаква от жена си и децата — госпожа Ейкърс и всичките ѝ наказания, както обичаше да ги нарича. Обичаше да опява за глъчката, която вдигали, за ада, който създавали, как били истинска напаст и му харчели всичките пари, но всяка вечер, когато се прибираше у дома, носеше в ръка пакет с череши, ягоди или счупени бисквити, купени евтино от сергията на пекаря. Всичкото му протестиране беше просто роля, но Джо се преструваше, че го приема сериозно, за да му угоди.
— Да, никакво спасение няма — повтори Ед, кимайки. — Джо го чакаше да си тръгне, но Ед се бавеше. Потрака с катинара, погледна нагоре към нощното небе, предрече ясно и меко време в предстоящата юнска неделя, а после допълни с леко неудобство: — Чуй ме, не е моя работа, но защо не отидеш до кръчмата с малко от парите, които ти плащам? Позабавлявай се малко. Не бива да прекарваш толкова много време сам. Млад си.
— Може би някой друг път. Днес съм грохнал — отговори Джо. — Ще нахраня Бакстър. Ще го среша и мисля да си легна рано.
Ед въздъхна.
— Както прецениш тогава.
— Лека нощ, Ед. Ще се видим в понеделник.
— Лека нощ, момче.
Джо пое на запад. На три пресечки разстояние имаше редица конюшни, използвани от някои от собствениците на сергии да държат конете и каруците си. Една от тях принадлежеше на Ед и той позволяваше на Джо да спи в плевника. На Ед му допадаше, че той е там, за да държи нещата под око, а Джо се радваше, че не му се налага да плаща за стая в някоя къща, пълна с непознати и плъхове.
След като напусна дома им с Мили шест седмици по-рано, живя тежко, ядеше много малко и се хващаше с каквато случайна работа успяваше да намери из Ковънт Гардън. Един ден, отслабнал и изгладнял, се препъна и падна пред една кръчма. Добронамерени ръце му помогнаха да се изправи. За негова изненада и срам оказа се, че принадлежат на Мат Бърн, мъж от Монтагю Стрийт, който сега работеше в Ковънт Гардън. Мат го разпозна и го попита какво му се е случило. Докато ядеше ястието, което Мат беше настоял да му поръча в близката кръчма, Джо му обясни, че с брака му е свършено и сега трябва да се справя сам. Сподели, че му е трудно да си намери редовна работа, защото Томи Питърсън пуснал дума да не го наемат. Настръхнал, Мат го посъветва да отиде да се види с приятеля му Ед Ейкърс, който търсел човек да му помага. Каза му, че Ед работел сам за себе си. Питърсън не държал всички в Ковънт Гардън. Все още не.
Новата му работа не беше кой знае какво — просто продаваше или доставяше стока на зарзаватчии и малки магазинчета — и представляваше голяма стъпка назад в сравнение с предишната му позиция при Питърсън, но беше по-добре, отколкото да гладува и той проявяваше благодарност. Купи си две одеяла от сергия за стоки втора ръка и си спретна легло в сеното. Купуваше храната си от закусвални и се къпеше веднъж седмично в обществена баня. Условията бяха сурови, но подходящи за него. Този начин на живот му даваше прехрана и му позволяваше да остава насаме през нощта, а уединението беше нещо, за което копнееше искрено.
Отминаха го група шумни развеселени работнички от фабриките, облечени в премените си за събота вечер. Една от тях му се усмихна. Той погледна встрани. Последва ги млада двойка, хванати за ръце. Той ускори крачка. Джо не беше откровен с Ед. Не се чувстваше уморен. Просто вече не можеше да понася да се намира сред тълпата. Болеше го, като видеше щастливи хора, като чуваше смеха на момичетата от фабриките. Някога и той беше като тях — весел, изпълнен с оптимизъм, нетърпелив да види какво ще му предложи денят. Сега нараняваше всеки, до когото се доближеше. До каквото и да се докоснеше, то биваше съсипано.