Влезе в една закусвалня и си купи наденичка в тесто. Мястото представляваше просто ниша в стената, но разполагаше с две разнебитени маси и момичето зад щанда, красива брюнетка с мила усмивка, го покани да седне и да се нахрани, вместо да бърза, както правеше винаги. Той отхвърли поканата и си тръгна, нетърпелив да се добере до конюшнята, където знаеше, че няма да има друг освен него, Бакстър и старият черен котарак, който обичаше да се сгушва в тялото му, докато спеше.
Нямаше луна, а на светлината единствено от звездите му отне около минута да нацели ключалката. Влязъл вътре, намери пипнешком фенера, който висеше вляво от вратата и кутията кибрит до него.
— Здравей, Бакстър — викна. — Кой е добро момче?
Бакстър, кестеняв кастрат, изцвили от мястото си. Джо окачи фенера на клин в една дървена колона и приближи, за да го почеше по ушите. Конят притисна меката си муцуна към джоба на Джо.
— Без наденички в тесто за теб, стари приятелю. Казват, че са свински, но аз се съмнявам. Може вътре да е някой от твоите събратя, а това би те направило канибал. Това е углавно престъпление, Бакс. Със сигурност ще те обесят за такова нещо и тогава какво ще правим? Ето, вземи това.
Той извади два моркова от джоба на панталона си и му ги даде. После го изведе от бокса и го остави. Нямаше нужда да го връзва. Бакстър беше истински джентълмен.
Докато конят стоеше неподвижно и мигаше с големите си черни очи, Джо го изчетка с енергични и ритмични движения, като започваше от шията и завършваше при хълбоците, докато козината му не заблестя, а после разплете възелчетата в гривата му. Бакстър можеше да мине без морковите и четкането, но Джо си казваше, че конят се нуждае от глезене, за да запази добрия си нрав и да бъде лесно управляем. В действителност той беше този, който се нуждаеше от този вечерен ритуал. Трябваше да се грижи за някое живо същество, да отглежда някого, за да запълни болезнената празнота у себе си и да отклони мисълта си от болката, която беше причинил.
Докато Бакстър се намираше извън бокса си, той почисти мръсното сено и постла ново, а после сипа овесени ядки в дървения улей. Подушил вечерята си, конят дотича без възражения. Джо му пожела лека нощ, след това взе фенера и се качи в сеновала, където беше собственото му легло.
Сеновалът не представляваше нищо повече от дървен под и скатен покрив, но беше построен стабилно, имаше отвори за прибиране на сеното, които се затваряха плътно и държаха вятъра и дъжда навън. Свали си връхната дреха и я метна върху бала сено, която му служеше за бюро. Поле измъкна манерка от задния си джоб, развъртя капачката и изсипа съдържанието — гъсто и плътно мляко — в една очукана купа, поставена на върха на стълбата. Котаракът стоеше навън до късно — Джо никога не го беше виждал да се прибира — но всяка сутрин го намираше там, сгушен в извивката зад коленете му. Джо се грижеше винаги да има мляко за него, а котаракът се отплащаше за грижата му, като разгонваше мишките.
След като се наяде, съблече се по бельо, разбухна сеното под одеялото, служещо за постелка и легна да си прочете вестника. Когато свърши, угаси фенера и се покри с второто одеяло. Лежеше тихо с ясното съзнание, че ще мине дълго време, преди да заспи. До слуха му се носеха далечен смях и песни от намиращата се в съседство кръчма. Почувства се така сам, толкова изолиран. Кратка разходка би го отвела до осветена и приветлива танцувална зала, пълна с веселящи се през уикенда хора, но само за да подсили самотата му. Вече не можеше да се смее, нито дори да се усмихва. Непрестанно го преследваха мисли за стореното. Беше съсипан от угризения.
Веднъж, докато беше още малко момче, може би на около десет, една събота двама от приятелите му трябваше да зарежат футбола, за да отидат на изповед. Попита ги какво значи това, а те му обясниха, че трябва да кажат на свещеника какви грехове са извършили и да се разкаят, а после можело да отидат в рая. Джо поиска да тръгне с тях. И той желаеше да попадне в рая, но те казаха, че няма как. Само на католиците подобавало да са там, а той бил методист. Изтича разстроен до дома си. Баба му Уилтън, която ги гледаше с брат му и сестрите му, докато родителите им работеха на пазара, го попита какво не е наред.
— Ще отида в ада заради греховете си, защото не мога да кажа на Бог, че съжалявам — обясни ѝ.
— Кой ти каза такова нещо? — поинтересува се тя.
— Тери Фолън и Майки Гроган.
— Не им обръщай внимание — каза му тя. — Това са само врели-некипели. Католиците могат да си редят молитви до второ пришествие. Нищо няма да променят с тях. Не сме наказвани за греховете си, дете. Наказвани сме чрез тях.