Накара го да се почувства по-добре, главно защото го прегърна и му даде курабия. Тогава беше твърде малък да разбере думите ѝ, но сега знаеше какво е имала предвид. Някога, когато беше имал Фиона и деляха общи мечти и надежди, имаше чувството, че раят е тук, на земята. Сега познаваше само отчаянието. Баба му беше права. Нямаше нужда Бог да го наказва; той си беше създал свой собствен ад. От него и за него.
Безмерно нещастен, Джо се обърна по гръб и сключи ръце под главата си. От мястото си успяваше да зърне тъмното, обсипано със звезди небе през прозореца на сеновала. Една звезда блещукаше по-ярко от другите. Спомни си как беше наблюдавал тази звезда… сега му се струваше, че са минали милиони години… и как ѝ каза, че обича момичето си Фиона. Увери я, че скоро ще бъдат заедно. Почуди се къде ли по широкия свят беше тя. Частният детектив, когото нае, не успя да я открие и вече не я търсеше при положение, че нямаше пари да плаща. Роди също не беше постигнал успех, но поне беше предупредил Шиън да стои далече от нея. Джо се помоли където ѝ да се намираше тя, да бъде в безопасност. Почуди се дали някога си мисли за него, дали ѝ липсва. Присмя се сам на себе си, задето му хрумваха такива мисли. След всичко, причинено ѝ от него? Беше убеден, че го мрази, също както го мразеха Мили и Томи. Точно толкова, колкото той се мразеше сам.
Затвори очи, замаян от самота и печал, копнеещ за черната бездна на съня. Най-накрая, след като се мята близо час, потъна в лека неспокойна дрямка, пълна с демони и ужаси, която го накара да размаха ръце с викове. След едно такова пробуждане се чу мекото хрущене на нечии лапи в сеното, последвано от лакомо лочене от паничката. След като котаракът си хапна, заобиколи Джо. Поспря, оголвайки зъби към нещо в мрака, а после се намести до него. Присъствието му не притесняваше Джо. Напротив, утешаваше го. Дишането му стана по-равномерно и по-дълбоко. Най-накрая се отдаде на съня. А котаракът не заспа през цялата нощ. Примигваше с жълтите си очи в тъмнината. Буден. Търпелив. Наблюдаващ.
Глава 33
— O, трябва да я видиш, Фий! Абсолютно съвършена е! По цялата дължина на предната фасада има прозорци. Помещението е изпълнено със светлина. И е огромно. Това казах ли ти го? Безпроблемно бих могъл да побера на стените му трийсет платна и още десет на триножници по средата. Ще полирам пода и ще пребоядисам стените, а после…
Ник крачеше из магазина, докато говореше, прекалено развълнуван, за да спре на едно място. Тъкмо беше наел магазин с витрина в Грамърси Парк и щеше да го преустрои в галерия, а апартамента отгоре щеше да използва за живеене. Сградата беше четириетажна с друг наемател над него и хазайката с двамата ѝ синове на последния етаж. Беше дал на жената депозит и наем за един месец, а после се втурна към Осмо Авеню, за да уведоми Фиона.
Тя полираше тезгяха, когато той влетя и я стресна ужасно с вида си — беше по-слаб отвсякога и кожата му беше бяла като мляко — но не спираше да говори, достатъчно дълго, че тя да успее да попита дали е добре.
— А таванът е толкова висок, Фиона! Четири метра и половина! Това ще е най-прекрасната галерия в Ню Йорк!
Той се наведе през тезгяха и я целуна право по устните.
— По-кротко — скара му се тя засмяно. — Ще изцапаш цялото си сако с вакса.
— Ще дойдеш да го видиш, нали, Фиона?
— Разбира се, че ще дойда. Когато кажеш. Ник, добре ли си…
Той я прекъсна.
— Можеш ли да дойдеш тази вечер? — Той вдигна ръце като уличен регулировчик. — Не, не тази вечер, още не! Не преди всичко да е както трябва и преди да са дошли платната — Той млъкна и се закашля с ръка на устата. — Не и преди всичко да е красиво и картините да висят по стените.
Отново се закашля. Този път по-силно. Бръкна в джоба за носната си кърпа и я загърби, докато зловещият спазъм не утихна. Когато се обърна обратно към нея, очите му плуваха във влага и вече не се усмихваше.
— Не си ходил на лекар, както обеща, нали? — попита тя.
— Ходих.
Тя скръсти ръце.
— Наистина ли? Какво каза, че ти е?
— Каза… ами… Каза, че било… хм… някакъв вид… нещо на гърдите.
— Нещо на гърдите? Един лекар би го формулирал точно така, ти, лъжливо….
— Ходих, Фиона! Кълна се! При доктор Вернер Екхард. На Парк Авеню. Дори ми даде лекарство. Взимам го и се чувствам много по-добре.
Тонът на Фиона омекна.
— Но не изглеждаш никак добре. — Челото ѝ се сбръчка разтревожено. — Прекалено блед и слаб си, а под очите имаш тъмни кръгове. Храниш ли се добре, Ник? — Тя плъзна пръст по вътрешната страна на яката му. — Дрехите ти се веят около теб. А сега и кашлицата. Тревожиш ме.