— Не се тревожи, Фий — отвърна Ник и я потупа по ръката. — Аз ще ти кажа как да станеш милионерка.
— Как?
— Като се ожениш за милионер.
Тя замахна към него, но той се наведе.
— Няма да се омъжвам за когото и да било. Никога. Мъжете носят само ядове.
— Не и аз.
— Особено ти.
Вратата на магазина се отвори. Майкъл влезе намръщен. Държеше в ръка лист хартия.
— Като стана дума за ядове… — промърмори под нос Фиона.
— Фиона, тази фактура не може да е правилна — заяви той.
— Коя фактура и защо да не е вярна?
— Тази от доставчика на чай. „Милардс”. За какво количество ти взеха пари последния път?
— Няма последен път. Това е първата сметка. Какво не е наред?
— Пише, че си поръчала деветнайсет сандъка от отварянето на магазина насам.
— Звучи ми правилно. Мога да проверя бележките от доставките, за да го потвърдя, но Стюарт не би ни измамил.
— Това индийският чай ли е? — попита Майкъл и остави фактурата на тезгяха.
— Да.
Той поклати глава.
— Проклет да съм. Аз изваждах късмет, ако успеех да пласирам и един сандък.
— На седмица ли?
— На месец.
Фиона погледна фактурата и проследи с пръст цифрите в колоната. За период от два месеца на Финеган бяха продадени деветнайсет сандъка. Беше на последните два. Това означаваше, че е продавала малко над два сандъка на седмица в сравнение с единия сандък продаван от чичо ѝ за месец. Стигна до долния край на фактурата, като проверяваше наум сметките на Милард и установи, че общата сума съответстваше на бройката продадени сандъци, плюс двата, намиращи се в мазето ѝ.
И после го забеляза.
В дъното на фактурата с релефни букви беше изписано името „Р. Т. Милард” върху рисунка, изобразяваща три види растения, посочени като кафеен храст, какаово дърво… и чаен храст.
Докато Фиона се взираше в чаеното растение, тънко стъбълце с подобни на резци листа, косъмчетата по тила ѝ настръхнаха. Вече не чуваше чичо си, макар той да продължаваше да говори. Разпозна растението. Беше виждала такова и преди. В онзи кошмар. Нейният баща ѝ го беше подал през решетката на портата на гробището.
— Какво е това, тате? — попита го тогава.
Сега отговорът му кънтеше в главата ѝ.
— То е онова, което познаваш.
През цялото време е било пред погледа ѝ. От всичко друго точно проклетият чай.
— Използвай познанията си! — беше ѝ казал Уил.
Боже, ако имаше нещо, за което да има познания, това беше чаят! Можеше да различи Киймун от Съчуан или Дюърс от Ассам само по миризмата. Знаеше, че индийският ѝ чай ще се продава, но нямаше представа колко добре. Това малко растение, така деликатно и крехко, беше именно онова, което търсеше. То щеше да е нейният петрол… и стомана… и дървен материал. Нейното състояние!
— Фиона, момиче? Чу ли ме? — попита Майкъл и изщрака с пръсти пред лицето ѝ.
Не го беше чула. Кръвта ѝ беше закипяла. Бушуваше във вените ѝ и караше сърцето ѝ да блъска. Беше погълната от властта и възможностите, предлагани от новата ѝ идея — собствена запазена марка, търговия на едро, богата селекция от чайове в магазина за хранителни стоки, може би дори чайна. Красиво и омайващо място като онова във „Фортнъм и Мейсънс”.
— Казах, че трябва да направим нова поръчка. Останали са ни само два сандъка. При това темпо до следващата сряда ще сме ги опразнили. Предполагам, че ще ни трябват поне още осем, за да стигнат за месец — заяви Майкъл.
— Не.
— Не? Защо не?
— Защото ще поръчаме повече от осем. Ще купим всеки сандък индийски чай, продаван от „Милардс”, и ще ги накараме да се закълнат да пазят сместа в тайна. Никой друг не бива да я има.
Майкъл отмести поглед от Фиона към Ник, като че можеше да знае какво е прихванало лудата му племенница, но той само вдигна рамене.
— Защо ще правим такова нещо? — попита Майкъл. — Това е лудост. Собственик на магазин да поръчва повече, отколкото може да продаде.
Фиона го сряза.
— Вече не сме само собственици на магазин.
— Не ли? — Попита Майкъл повдигайки вежди. — Какви сме тогава?
— Търговци на чай.
— Обичайното ли, господин Макклейн?
— Да, Хенри. Господин Карнеги и господин Фрик пристигнаха ли вече?
— Не съм ги виждал, господине. Заповядайте.
— Благодаря, Хенри.
— Удоволствието е мое, господине.
Уил отпи голяма глътка от своя скоч, а после се озърна из бара на „Юниън клъб” за гостите си. Андрю Карнеги и Хенри Фрик, партньори в най-големия концерн за стомана в света, щяха да вечерят с него тази вечер, за да обсъдят плановете му за подземната железница. Бяха заинтересовани да го снабдяват със стомана, а той се надяваше да ги придума да инвестират. Тяхната подкрепа, както и тази на други водещи индустриалци, сега беше по-съществена отвсякога, тъй като имаше налице препятствие да постигне целта си и да построи първото градско метро — такова, заплашващо да срине цялото му внимателно планиране.