Вратата на бара се отвори. Уил се обърна с надеждата да зърне поне единия от гостите си, но вместо това видя дребна брюнетка в син кариран жакет и пола. В едната си ръка стискаше бележник и писалка, а в другата чантата си. Зоркият ѝ остър поглед срещна неговия; мигом се спусна към него.
— Здравей, Уил — поздрави.
Той ѝ се усмихна.
— Винаги е удоволствие да те видя, Нели. Какво ще пиеш?
— Скоч с лед. Не го бавете — поръча тя на бармана. — Предполагам, че имам около пет или десет минути, преди оня таласъм да ме залови.
Барманът се поколеба.
— Господин Макклейн… Не мога, господине. Правилото гласи…
Знам какво гласи правилото. А аз казвам да сервираш чаша скоч с лед на госпожица Блей. Веднага.
Уил не повиши глас. Не се налагаше.
— Веднага, господине.
Уил подаде на Нели питието ѝ. Тя изгълта половината наведнъж, обърса устни с опакото на ръката си, а после подхвана без заобикалки:
— Чувам, че Огъст Белмонт се е включил официално. Според източниците ми от Градския съвет той предложил свой собствен план за подземната железница.
— Защо не го попиташ сама? Седи в ъгъла с Джон Рокфелер. Оплюва моя план несъмнено.
— Защото той е потаен и никога не ми казва нищо. Хайде, Уил. Крайният ми срок е девет часа.
Уил опразни чашата си и направи знак за нова.
— Истина е — заяви. — Той е събрал собствен екип инженери. Начертали са абсолютно различен маршрут от моя и са предоставили плановете на кмета преди два дни. Твърдят, че тяхната схема е по-икономична.
Нели остави чашата си и започна да пише.
— Така ли е?
— На хартия. В действителност планът им ще струва повече на града. Много повече.
— Защо?
— Маршрутът на Белмонт преминава през терен, който е блатист на места, а на други е само шисти. В някои участъци е сложил линии, преминаващи право през подземните реки. Маршрутите му са по-директни от моите — именно така успява да убеди кмета в своята икономичност — но заради естествените препятствия целият строеж ще струва много повече по отношение на време и работна ръка.
— Какво ще предприемеш?
— Ще кажа на кмета да си измъкне главата от задника и да приеме моя план.
— Знаеш, че не бих могла да използвам това, колкото и да ми се иска. Дай ми реално изявление.
Уил се замисли, а после каза:
— Напълно съм убеден, че уважаваният ни кмет и образованите му съветници ще вземат предвид топографията, географията и потребността от транспорт в Манхатън, когато оценяват достойнствата на двата плана. И съм също така уверен, че когато го сторят, няма да им убегнат огромните пропуски, грешки и недоглеждания, както и откровените изопачавания в плана на Белмонт. Такъв проект не само ще доведе града до банкрут, но неправилните инженерни решения, използвани в него ще застрашат сигурността на Манхатънските улици и сгради — да не говорим за безопасността на гражданите… Това как е?
— Идеално — отвърна тя, докато пишеше яростно. — Благодаря, Уил, чудесен си.
Тя приключи с писането, затвори бележника си и отпи от уискито, с което опразни чашата. Уил ѝ поръча нова. Тя го погледна от упор, докато той ѝ я подаваше.
— Добре ли си? Изглеждаш малко отслабнал.
— Аз ли? Съвсем добре съм.
— Сигурен ли си?
Той кимна, чувствайки се леко неудобно под взора ѝ. Харесваше Нели — при това много, — но винаги имаше едно наум заради професията ѝ. Да даваш на репортер бизнес информация, беше нещо добро, стига да го вършиш както трябва, но да ѝ предостави лична информация би могло да бъде истински опасно. Забеляза, че още го наблюдава в очакване на отговор. Реши да признае умора с надеждата това да я накара да го остави на мира.
— Може би е заради работата — обясни. — През последните няколко дни се чувствам малко уморен.
— Това не ми минава. Конкуренцията ти действа освежаващо. Нещо не е наред. Болен ли си?
Уил въздъхна ядосано.
— Няма нищо нередно. Добре съм. Просто…
Тя вдигна чаша към устните си, но спря по средата.
— Заради жена е, нали?
— Някой да ти е казвал, че си твърде любопитна, Нели?