— Всички. Коя е тя?
— Никоя. Няма жена. Заради метрото е. Ясно ли е?
Нели повдигна вежда, но спря по темата. Уил почувства облекчение, макар да беше ядосан сам на себе си, задето е допуснал емоциите да станат така очевидни. Сега Фиона беше в ума му непрестанно и колкото и упорито да се опитваше, не можеше да си обясни чувствата си към нея. Опита се да разкаже за новата си познайница на Уилям Уитни, един от най-старите му приятели, но Уитни само го попита защо ѝ придава толкова голямо значение.
— Просто купи на момичето някоя дрънкулка и я отведи в леглото — беше го посъветвал.
Почуди се дали да каже на сестра си Лидия, но не му се струваше, че тя би реагирала добре; непрестанно се опитваше да насочи интереса му към една от приятелките си, вдовица от Саратога. Най-накрая се спря на по-малкия си брат Робърт. Преди седмица бяха пийнали тук, вечерта преди поредното пътуване на Робърт до Аляска, където търсеше злато. Робърт беше на трийсет и шест и никога не се беше женил. Годеницата му Елизабет бе отнесена от туберкулоза, когато и двамата бяха двайсет и четири годишни. Бяха истински влюбени. Смъртта ѝ разби сърцето му и той никога не я превъзмогна.
— Защо е цялата тази агония, Уил? — беше попитал Робърт. — Преспи с нея и приключвай.
— Звучиш също като Уитни. Нещата не стоят така — отвърна му Уил.
— За потенциална съпруга ли говорим? Прости ми. Мислех, че имаш предвид любовница.
— Говорим за жена. Най-красивата, най-умната, най-забавната жена, която съм срещал — обясни Уил.
— Знае ли за чувствата ти?
— Може би. Нямам представа. Не съм ѝ казвал нищо.
— Защо не? Минаха… Колко… Две години от смъртта на Ана. Траурът ти свърши. Свободен си да се ожениш отново, ако го желаеш. Какво те спира?
— Усложненията, Робърт. Тя не е… Нямаме сходен произход.
— О! — възкликна Робърт и отпи голяма глътка от питието си.
— Тя е собственичка на магазин. Не мисля, че синовете ми биха я приели. Нито пък Лиди. Не знам как би реагирало семейството ѝ на мен. И, разбира се, аз съм значително по-възрастен от нея.
— Ситуацията наистина е сложна — заяви Робърт, помълча малко, а после добави — Обичаш ли я?
— Не мога да спра да мисля за нея. Не съм срещал човек, с когото да успявам да разговарям с такава лекота…
— Уил, обичаш ли я?
Той примигна объркано.
— Не знам.
— Не знаеш? Уил, преди си бил влюбен, нали? Искам да кажа в Ана, разбира се… и в няколкото ти… Е, влюбвал си се, нали?
Уил се загледа в чашата си.
— Не, не съм. — Отпи смутено. — Такова ли е усещането? Този непрестанен копнеж… Ужасно е.
Робърт се засмя, смаян да научи.
— Да, такова е усещането — потвърди и направи знак на сервитьора — ще ти поръчам ново питие. Може би цялата бутилка. Имаш вид, сякаш се нуждаеш. — Той поклати глава. — Никога ли не си се чудил какво изпускаш?
— Не, преди не съм вярвал в това. Мислех, че е нещо измислено от жените писателки. — Вдигна рамене безпомощно. — Не ме разбирай погрешно, Роби. Чувствах нещо към Ана. Тя беше прекрасна майка, помощник и добър човек. Но нямаше нищо общо с това.
— Боже, Уил, това е наистина нещо невероятно. Влюбен за първи път. — Той се засмя. — Явно старото куче все пак може да бъде научено на нови номера.
Уил направи физиономия.
— Трябваше ли да казваш „старо куче”?
Робърт размаха ръка към него.
— Защо не я оставиш тя да реши дали иска да те вижда? Ако си струваш, ще се примири с трудностите.
— Ако си струвам?
— Да. Ако. И ако е наполовина жената, която описваш, определено е подходяща за задачата. Семейството ѝ ще се примири. Също и твоето. — Той се усмихна. — Аз вече го приех. И Лиди ще го стори. А би могъл да обезнаследиш децата си, ако се инатят.
Внезапно пред лицето си съзря размахваща се длан.
— Уил? Уил, слушаш ли ме?
— Съжалявам, Нели.
— Боже, загазил си — заяви тя. — Може да твърдиш каквото желаеш или да мълчиш, но някой е откраднал сърцето ти. — Тя се наведе по-близо до него. — Имаш такова, нали?
Уил се засмя, а в бара влезе Камерън Иймс, млад градски съдия и приятел на по-големия син на Уил, Уил-младши.
— Добър вечер, господин Макклейн — поздрави го.
— Здравей, Камерън — отвърна Уил.
— Виждам, че имате гост. Не бях наясно, че в клуба допускат дами. О, това си ти, Нели.
— Бива си те, Иймс. Напоследък да си заключвал хлапета? На няколко преки видях едни момчета да играят на стик бол. От това до нарушаване на обществения ред е една крачка. Човек трябва да си отваря очите на четири. По-добре да повикаш ченгетата. Или направо армията.