— Какво ще кажеш за пекаря, от когото е откраднал? Ами той? Няма ли семейство, което да храни? — попита Уил-младши, като все повече повишаваше глас.
— За бога! Става дума за парче хляб, а не за съдържащото се в касовия апарат…
Уил скърцаше със зъби, докато Уил-младши и Нели продължаваха със спора си. Обичаше сина си, но го намираше — както и много други от неговото поколение — за безскрупулен в преследването на пари и за надменен и жесток към по-малко заможните. Беше му напомнял нееднократно, че както Макклейн, така и семейството на майка им — Ван дер Лайден — някога също са били имигранти. Както и членовете на всички богати семейства в града. Но лекциите на Уил не водеха до никаква промяна в убежденията на сина му. Той беше американец. А онези, слизащи от кораба при Касъл Гардън, не бяха. Италианци, ирландци, китайци, поляци — националността им нямаше никакво значение. Бяха мързеливи, глупави и мръсни. Бройката им предвещаваше краха на страната. Липсата на толерантност беше нещо, което беше научил сам, а не от родителите си. И представляваше черта, която не допадаше на Уил.
Докато наблюдаваше как разговаря с Нели, запита се как ли би реагирал на Фиона. Сещаше се за отговора: щеше да е потресен, че баща му се вижда с жена, която си изкарва прехраната с труд, явяваща се представител на същата група имигранти, които така ненавиждаше.
— Не, Нели! Грешиш! — възкликна той, прекалено високо за вкуса на баща си.
Уил точно се канеше да го смъмри, когато бяха прекъснати от силно и натрапчиво:
— Здравейте, драги!
Уил потисна стон. Гласът принадлежеше на Питър Хилтън, автор на „Бъбренето на Питър, поредица в „Уърлд”, представляваща част от новия феномен във вестникарското дело, известен като страници за обществото. Създадена да забавлява читателите със съобщения за делата и заниманията на богатите нюйоркчани, „Бъбренето на Питър” беше станала най-популярната рубрика във вестника, с което помогна и без друго огромните му продажби да скочат до небето. Никой не признаваше, че я чете, но всички го правеха. Когато рубриката похвалеше пиеса, пред касата на театъра се струпваше опашка. Когато критикуваше някой ресторант, той затваряше до седмица.
Според Уил такава възмутителна и безотговорна злоупотреба с пресата не бе нещо по-добро от долнопробно клюкарстване. Хилтън не уважаваше обществения кодекс за приличие. Не му се струваше кой знае какво да спомене, че определен въглищен барон е бил забелязан на опера с жена, която не е неговата съпруга. Или че причината за скорошната продажба на някой имот на Пето Авеню се дължи на загубите на собственика на конни надбягвания. Отскоро вестниците бяха започнали да публикуват снимки и Хилтън често пращаше фотографите си да се спотайват пред ресторанти и театри с техните адски машини и светкавици. На Уил му се беше случвало неведнъж да го заслепяват. Не го харесваше, а синът му го презираше. Преди три години, когато Уил-младши се беше кандидатирал за първото си място в Сената, Хилтън написа за страстта му по кабаретни актриси. По онова време той не беше женен, но подобно поведение не би се приело добре от обществото. Загуби изборите. Опита се да съди Хилтън, но не се получи. Хилтън го беше описал, но не го наричаше по име. Когато беше притиснат от адвоката, отрече да е ставало дума за него. Заяви, че обектът на статията му представлява друг млад бизнесмен от заможно семейство. На Уил-младши се наложи да оттегли обвиненията.
— Хилтън! — изсъска синът му. — Какво правиш тук по дяволите?
— Каня се да вечерям, драги момко. Вече съм член. Не знаеше ли? Тъкмо ме приеха.
— Тогава аз със сигурност ще напусна. Не възнамерявам да посещавам клуб, допускащ вестникарски хрътки като теб и нея.
Той изви пръст по посока на Нели.
— Аз съм вестникарска хрътка — заяви гордо Нели. — Питър не заслужава това определение.
Уил-младши не ѝ обърна внимание.
— Вие двамата си въобразявате, че можете да обикаляте наоколо, да си врете носовете в делата на другите хора и да ги разгласявате на всички, нали? Всичко е допустимо, стига да набавите материал за парцалите, за които пишете.
Питър, нисък и пълен мъж със слабост към ярките дрехи и златните бижута, се стъписа и притисна пълните си ръце към гърдите.
— Боже, дано в ресторанта да е малко по-цивилизовано — отбеляза, а после се отдалечи.
Нели го проследи с поглед, докато той не се скри в салона, в който присъстващите имаха повече пари от брутния вътрешен продукт на много страни и чиято власт и влияние ръководеха политически и финансови решения на национално и международно ниво. Завистта в очите ѝ беше видна.