Застанала с ръце на кръста, Фиона се взираше в планината дървени сандъци, струпани на тротоара. Доставчикът ѝ подаде лист хартия. Тя прочете текста и подписа. После затвори очи и вдиша. Успяваше да го помирише въпреки облицованото с метал дърво. Чай. Свеж, наситен и изкусителен. Нямаше нищо друго като него.
— Да знаеш, че си луда — заяви Майкъл, внезапно изникнал иззад фургона на „Милардс”. — Това са петдесет сандъка чай. Петдесет! Къде изобщо ще ги складираш?
— На сто шейсет и шест. У съседите. Чисто и сухо е. Няма какво да придаде дъх на чая, тъй като е бил само магазин за платове, а не конюшня или някакво друго вонящо място. Знаеш всичко това. Обясних ти, че разговарях с господин Саймънс и той ми предложи изгоден наем — добави тя нетърпеливо.
— Мислех, че само си приказваш! Не осъзнавах, че си сериозна.
— Ще помогнеш ли на хората да ги вкарат вътре, вместо да стоиш и да нареждаш? — Забеляза, че брат ѝ се катери по сандъците. — Шийми! Слез, преди да си паднал.
— Фиона, тук е струпан два тона чай — заяви Майкъл, следвайки я, докато тя приближаваше да свали брат си от сандъците. Пет хиляди лири! Похарчила си цяло състояние. За коя се мислиш? За Астор ли? За Вандербилт? Е, не си…
— Още не — поправи го тя. — Шийми! Казах да слезеш!
— Хвани ме, чичо Майкъл — изкрещя Шийми и се хвърли право към чичо си.
— Какво, по дяволите… Ох! — изпъшка той и залитна назад с петгодишното момче в ръце. — Боже, момче. Едва не ме събори.
— Може би щеше да те накара да млъкнеш за пет минути — изсумтя под нос Фиона. После се обърна към брат си. — Влез и се измий за вечеря.
Докато отупваше прахоляк от ризата си, Майкъл поднови мърморенето.
— Онова, което искам да знам, е кой ще плати за това.
— Ние. От „Милардс” ни дават деветдесет дни вместо трийсет. Това е много време.
Майкъл поклати глава.
— Не бих казал. Защо се налагаше да купиш петдесет сандъка наведнъж?
— Исках да купя цялото налично количество индийски чай, с което разполагат в „Милардс”. Така че никой друг няма да може да се докопа. Това също вече ти го обясних. Не ме слушаш.
— След два месеца ще сме задръстени с чай и ще дължим на „Милардс” стотици долари…
Фиона го прекъсна.
— Не, няма! Като се имат предвид магазина, чайната ми и търговията на едро…
— Каква чайна?
— Онази, която се каня да открия. Вече започнах да издирвам помещение.
— И каква търговия на едро?
— С „Мейсис”, „Крофърдс”, ресторантите „Чайлдс“.
— Поръчали са при теб?
— Още не. — Майкъл завъртя очи. — Но ще го направят! — настоя тя. — Следващата седмица имам срещи с техните снабдители. Убедена съм, че ще купят от чая в мига, щом го вкусят. Само ми е нужно име за него. И някаква опаковка, която бих могла да им покажа. Ако само помогнеш със сандъците и ме оставиш да вляза при Нейт и Мади…
— Прекалено много грандиозни идеи — промърмори Майкъл и измъкна от джоба си чифт работни ръкавици. — Уилям Макклейн ти напълни главата с тях. Скоро ще вземеш да купиш цяла чаена плантация.
Фиона пренебрегна коментара. Щеше ѝ се да не беше споменавал Уил. Компанията му ѝ достави невероятно удоволствие и фактът, че той не се отби отново, я натъжи ужасно, макар да се хокаше, че изобщо е очаквала. Убеди сама себе си, че е глупаво да си представя как някой с неговото положение би проявил интерес към нея; не ставаше дори за зарзаватчия от Уайтчапъл. Загубата на Джо ѝ причини повече от това да разбие сърцето ѝ — съсипа самочувствието ѝ и я накара да се има за непривлекателна и без стойност. Усещането за предполагаемата липса на интерес от страна на Уил само служеше да потвърди всичко това.
Най-накрая, уморен да ѝ чете лекции, Майкъл грабна една количка от фургона за доставки и я подкара към сандъците. Фиона се върна в магазина, където я очакваха приятелите ѝ. Нейт дъвчеше върха на молива си с намръщени вежди, докато оглеждаше рисунката, поставена пред него от Мади.
Фиона хвърли един поглед.
— О, Мади! — извика възхитена. — Прекрасна е.
— Харесва ли ти? — попита Мади, изчервявайки се от удоволствие.
— Обожавам я.
— Толкова се радвам. Не бях съвсем сигурна за фона. Исках да попитам Ник за мнението му. Той има толкова набито око. Ще дойде скоро, нали? Ти спомена, че ще се отбие на вечеря.
— Да, така е — отвърна тя и се обърна да погледне часовника. Намръщи се, като установи, че вече беше шест и половина. — Вече трябваше да е тук. Чудя се какво го бави — обясни.
Тревожеше се. Последния път, като го видя, не изглеждаше никак добре, но я увери, че се чувствал прекрасно. Смъмри я да не вдига толкова врява. Тревожеше се прекалено много, знаеше, че беше така. За Ник, за Шийми, за всички. Това ги влудяваше, но тя не можеше да се спре. Беше изгубила твърде много хора, за да не се тревожи от кашлици и настинки или когато малкото ѝ братче се катери прекалено високо.