— Извинете ме, господине — заговори.
— Прости ми, синко — отвърна Нейт. — Не те видях. Какво мога да направя за теб?
— Тук ли живее Фиона Финеган?
— Да, аз съм — обади се Фиона, докато се облягаше на тезгяха в опит да успокои дишането си.
— Трябва да дойдете с мен, госпожице. Бързо. Налага се — настоя и тръгна към вратата. — Аз съм Стиви Маки. Мама ме прати да ви извикам. Каза, че квартирантът ни, господин Соумс, умира.
Фиона се спусна нагоре по стълбите на Шестнайсета улица номер двайсет и четири, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Всички мисли за чай и чайни бяха отлетели от главата ѝ. Сега там беше останала само една мисъл, само един страх — че ще изгуби най-добрия си приятел в целия свят.
В таксито, което взеха, Стиви ѝ обясни, че майка му научила за заболяването на Ник едва същия следобед. Бил закъснял с наема и тя отишла да си го иска. Когато никой не отворил вратата, отворила си сама. Открила го в спалнята му. Бил ужасно болен.
— От какво, Стиви? — попита Фиона, ужасена да чуе отговора.
— Не знам. Мама не каза. Не ми позволи да вляза в стаята му. Много се бои от холера. Намерила обаче един бележник на масата му. Вътре бил адресът ви, както и този на лекаря му. Прати мен да повикам вас, а брат ми за лекаря.
Не биваше да го слушам, помисли Фиона, изминавайки последните няколко стъпала. Не беше добре. Знаех, че не е. Не биваше да вярвам на несериозните му обяснения. Стигна до вратата със Стиви по петите си и пробва топката. Не помръдна, вратата беше заключена.
— Ключът, Стиви — каза с треперещ глас. — Къде е ключът?
— Мамо! — кресна той към горния етаж. — Мамо, доведох госпожица Финеган. Трябва ѝ ключът.
Фиона чу стъпки на площадката над главата си, а после отгоре се появи невзрачна и грубовата на вид висока жена на около четирийсет години, облечена в избеляла рокля от прост памучен плат.
— У вас ли е ключът? — попита нетърпеливо Фиона.
— Вие ли сте госпожица Финеган?
— Да.
— Аз съм госпожа Маки…
— Трябва ми ключът — прекъсна я Фиона, повишавайки глас.
— Да, да, разбира се — отговори госпожа Маки смутено. Бръкна в единия си джоб, а после в другия. — Викаше ви. Не знам откога е така. В някои дни си мисля…
— Ключът! — изкрещя Фиона.
— Ето — каза тя и го подаде. Фиона го измъкна от ръката ѝ и го тикна в ключалката. — Много е зле, госпожице — добави разтревожено госпожа Маки. — Не бих влизала на ваше място. Гледката не е за младо момиче, а и бог знае какво е прихванал.
Фиона отвори вратата и се втурна вътре, като остави госпожа Маки на стълбите. Апартаментът беше тъмен, завесите бяха спуснати, но тя знаеше пътя. Беше идвала и преди.
— Ник? — извика и изтича през предверието и по коридора, отмина кухнята, влезе в дневната, а после излезе от нея, мина по друг коридор, отмина банята и се озова пред спалнята му. — Ник? — викна отново, но продължаваше да не получава отговор. — Моля те, боже, нека да е добре — прошепна. — Моля те.
Когато отвори вратата на стаята му, лъхна я тежка воня — миризмата на пот и болест, но и на нещо друго, нещо мрачно и ужасно — на отчаяние.
— Ник? — прошепна и се втурна към него. — Аз съм, Фиона.
Той лежеше в леглото си, голямо и изработено от абанос, с четири колони в ъглите, облечен единствено в панталони, които бяха влажни от урина. Беше неподвижен и изглеждаше също така бял и обезкървен като подгизналия от пот чаршаф под него. Красивият мъж, когото беше срещнала в Саутхамптън, беше изчезнал; мястото му беше заето от измършавял призрак. Тя притисна длани към бузите му, установи, че беше лепкав, но топъл и зарида облекчено. Отметна кичур мокра коса от лицето му и го целуна.
— Ник, аз съм, Фиона — заговори. — Чуваш ли ме? Отговори ми, Ник, моля те.
Клепачите му затрептяха. Той преглътна.
— Фий — произнесе дрезгаво. — Върви си.
Устните му бяха напукани, а устата суха. Тя изтича в банята, намери чаша и я напълни с вода. Върна се обратно при него, повдигна главата му и притисна чашата към устните му. Той започна да гълта жадно. Закашля се и повърна по-голямата част от изпитото. Фиона го обърна на една страна, докато свършат пристъпите на гадене, за да не се задави, а после му помогна да изпие още малко, този път по-бавно.